След час вече бе разгледал всяко парченце и бе открил яйца от паяк, борови иглички, прахоляк и парченца от пластмасова чаша, изглеждаща така, както и в деня, когато е била произведена. Откри и следи от спечена кафеникава маса, която според неговото тестуване беше кръв. Не се изненада — много кръв се е проляла и не е имало начин да бъде изчистена цялата.
Той се облегна назад и кръстоса ръце на тила си, после внимателно върна цялото съдържание на вакуумните пликчета обратно, без да диша и да разпилява прашинките.
Някакъв малък отблясък отрази светлината по подходящ начин. Просветваше като мъничък пристанищен фар. Той взе фенерчето и пак разгледа частичките.
Много отблясъци. Стъкло.
Забавно нещо е стъклото. Дори когато частичките са твърде малки, за да се разпознае счупената повърхност, възможно е да се открие прилика във физическите им свойства с тези на стъклото от заподозряната кола. Могат да се определят специфичното тегло, индексът на рефракция и дисперсия.
Счупено предно стъкло? Едва ли би могло да се строши на толкова малки частички.
Той провери съдържанието на плика с покупки на Ана Мийд.
Нищо стъклено.
Дали токата на колана й не е счупила автомобилния фар?
Не беше много, но беше по-добре от нищо.
Пол внимателно сложи прашинките в найлонов плик и позвъни на една лаборатория в Сакраменто.
7
Възрастният човек отвори вратата на съдебната зала на втория етаж, където Нина тъкмо приключваше разглеждането на поредното дело. Той седна на последната скамейка. Нина му хвърли поглед през рамо. Гледаше я втренчено. От онзи злополучен процес за убийство скоро след пристигането й в Тахо тя доби навика винаги да се обръща назад. Не й допадаше да седи на адвокатската маса с лице към съдията, без да знае какво става зад гърба и. Дори и да не можеше да контролира това, държеше поне да разгледа публиката, седяща на банките зад нея.
Досега днес залата беше празна. Съпрузите, които се опитваха да уредят някои от финансовите проблеми, разрушили брака им, не желаеха публика. В залата нямаше никой друг, освен Нина, другия адвокат, клиентите и съдията.
Съдията Мили прочете детайлите от споразумението, по което най-накрая бяха постигнали съгласие в кантората, оформяйки го като официален документ. Докато изчиташе дългия списък от дългове, тя хвърли още един поглед назад.
Мъжът се бе вторачил в нея. Лицето му беше замръзнало в полуусмивка, главата му беше леко приведена, под гъстите побелели вежди очите му не мигаха. Имаше буйна бяла коса, която трябва да е била гордостта му на младини и здраво телосложение под кафявото спортно сако от туид. Никога преди това не го беше виждала и намираше настойчивия му поглед за смущаващ. Тя се съсредоточи отново в работата си и се опита да го забрави.
Когато Мили закри заседанието и малката група тъжители и адвокати се отправи към вратата, той чакаше отпред.
— Госпожа Рейли? Аз съм Куентин де Биърс — каза той и тръгна редом с нея.
— Да? — Отправиха се към стълбите. Тя държеше няколко папки в едната ръка, чантата с документи в другата, а дръжката на ръчната си чанта между зъбите си.
— Мога ли да ви помогна? — попита той, като посочи чантата с документи.
— Бих искала да можете — каза Нина, — но е здраво вързана за мен. — Най-накрая тя успя да прехвърли чантата си през рамо.
— Бих искал да поговоря с вас.
— За какво?
— Искам да се възползвам от услугите ви.
Нина спря по стълбите и каза:
— С удоволствие ще поговоря с вас, сър. Ето визитката ми. Моля, обадете се и си уговорете час. За съжаление сега трябва да…
— Видели сте как е загинал синът ми — каза Куентин де Биърс. Говореше, без да се горещи. — Най-малкото, което можете да сторите, е да ми отделите няколко минути в натоварената си програма.
— О, разбира се. Съжалявам. Просто съм толкова заета, не помислих. Вие сте бащата на Рей де Биърс.
— Рей беше единственото ми дете.
— Разбирам. — В бащата тя сякаш видя сина. Същата жизненост, същите устни с тънка усмивка и същият втренчен поглед. Куентин де Биърс може би наближаваше седемдесетте, но изглеждаше по-млад.
— Искате да се консултирате с мен по някакъв правен въпрос ли? Или да ме попитате за…
— И двете. — Той отвори външната врата пред нея и те излязоха на двора пред сградата на съда. Той си сложи шапка от туид с кафява лента. — Бих искал да зная какво сте видели. Има и един правен проблем, който не търпи отлагане. Иначе не бих отделил от скъпоценното си време, за да ви дебна в съда, нали?
— Добре — каза Нина и се спря. Тя имаше намерение да си тръгне от офиса рано, да се възползва от ценното си свободно време без Боб и да разгледа няколко апартамента заедно с една брокерка, която Сенди й бе препоръчала. Искаше да отложи срещата за следващия ден, но видя треперещите му ръце. Беше или нервен, или болен. Синът му беше мъртъв.