Телефонът иззвъня и Сенди го погледна накриво. След пет часа отговаряше секретарят.
— Дай да видим — каза Нина.
Сенди вдигна слушалката с думите:
— Адвокатска кантора. О, Пол, чакай.
Тя стана, събра си нещата и излезе. Нина седна на бюрото й и опря лактите си.
— Здрасти, Пол, как е в Кармел? — каза тя.
— Имаше мъгла тази сутрин, като тръгвах, сега не знам.
— А къде си сега?
— В Тахо. „Сийзърс Палас“, както обикновено. Имам нов клиент тук.
— Познавам ли го?
— Новото ти гадже, Хелоуел. По случая Ана Мийд. Благодаря за препоръката.
— Не ми е казал нито дума, пък и отдавна не сме се виждали, той се подготвя за избори. Радвам се, че ще му помогнеш, Пол.
— Това е сериозна задача — каза Пол. — Но така се завързват връзки тук-там.
— Слушай, той не ми е гадже. Тази дума е глупава, след като минеш трийсетте.
Пол каза:
— Хей, ти нали си свободен атом, ти настояваше на тия неща, не аз.
— Е, тогава какво ще правим тази вечер? — попита Нина интелигентно. Имаше чувството, че работи от тъмни зори. Представи си хубава вечеря някъде с добрия стар Пол, гореща вана в „Сийзърс“ и после собственото си легло. Пол, изглежда, бе приел интереса й към Колиър. Тя и Пол имаха идеалните отношения между мъжа и жената на двайсет и първия век: колеги и приятели. — От мен пиенето.
— Съжалявам. Зает съм. Само звъннах.
— Зает ли си? Не можеш да работиш през всичкото време.
— Не го и правя. За разлика от тебе.
— Тогава какво ще правиш? Цялата вечер ли ще ти отнеме?
— Искрено се надявам — каза Пол и нещо в гласа му я предупреди да не задава повече въпроси. Значи той не просто имаше планове. Той имаше големи планове.
— Е, тогава какво ще кажеш за един обяд утре? — попита Нина.
— О, не, няма да мога, имам среща следобеда… Ще ти звънна пак — каза Пол и затвори.
Нина остави слушалката и се облегна назад. Обаждането му я накара да се почувства изоставена, което бе просто смешно. Не можеше да очаква Пол да се отнася с нея като с любовница, без да получава някаква любов от нея, а на всичко отгоре тя да се занимава и с Колиър.
Тя опита да се свърже с Колиър в офиса му и попадна на телефонния секретар. Гласът му беше мек и приятен, но самият той беше недостъпен. Наистина ли? Недостъпен? Какъвто и да беше, дали не мечтаеше нощем за тази целувка на планината, както мечтаеше тя, нощем, сама, в леглото си, като я преживяваше отново и отново и се чудеше какво би й струвало да го задържи там онзи следобед при себе си, далеч от мълнията, от предстоящата смърт на върха.
Или мечтаеше за една мъртва жена?
Погледна часовника си. Беше закъсняла петнайсет минути за срещата си с брокерката. Грабна чантата си, пълна с работа за вкъщи и изхвърча през вратата.
Пол пристигна пред къщата на Вос точно в седем, с подаръци. С цветята беше трудно, защото Ким беше артистична персона и той търсеше нещо неконвенционално. Накрая избра някакви дълги растения със сложни оранжеви цветове, с вид на птичи главички. После се отби при Сесил за бутилка английски джин.
След известно колебание измежду дрехите, които си беше донесъл, той избра една мека риза в пастелен цвят. Изкъпа се, но не се обръсна, защото според неговите представи в модата на артистичния свят необръснатото лице беше в реда на нещата.
По пътя към Ким той се хвана, че мисли за Нина. Беше й предложил да се омъжи за него преди няколко седмици и тя му бе отказала под предлог, че разводът й е все още твърде скорошен и че за известно време иска да поживее сама. После бе казала „Хайде да си бъдем колеги и приятели, да бъдем заедно, когато сме в един град…“ После се бе обадила на Хелоуел и го бе помолила за среща, или поне така му беше казал Колиър, когато измъкна от него историята в „Рубата“, докато ядяха пушена пъстърва. Тя беше непочтена. Всички те бяха непочтени. Бяха дяволски непочтени, сами не знаеха колко са непочтени.
Тя се обиди, когато той отказа поканата й. Трябваше да признае, че му стана приятно, когато чу наранените нотки в гласа й. Може би бе дошъл в Тахо да й покаже, че е направила голяма грешка, като е предпочела Хелоуел пред него. Може би гордостта му беше леко одраскана. Може би беше леко наранен от това, че го бе отхвърлила.
Тя може би никога нямаше да узнае, че никой мъж нямаше да я желае толкова, колкото той я желаеше. Чудесно. Нека си лежи в леглото, затрупана с книги по право и да си говори за закононарушения с меланхоличния Хелоуел.
Щяха да си останат приятели и колеги. Но, за Бога, тя не можеше да си мисли, че той винаги ще й принадлежи.