От друга страна, не искаше да прибързва и да я отблъсне, щеше да чака, докато не се увери в ответното желание. Когато тя се върна с табличната, той се бе овладял напълно.
Ядяха бавно и сега говореха за него, за работата му като ченге, за живота му в Кармел. Той й позволяваше да го опознае, внимателните й въпроси приличаха на нежни пръсти, с които го галеше и го омагьосваше. Той свали своята обичайна защита. Тя цъфтеше до него, като тропическо цвете, с миризма, която трудно можеше да се определи, и той започна да се губи в тъмните й очи, в притегателното й присъствие, в смеха й…
Разходиха се из студиото и тя му разказа повече за картините си. Този път Пол се усети така привлечен от работата й, както беше привлечен от самата нея. Спря се пред една картина с фини стружки в жълто и бяло, напомнящи части от брадатия кактус, и каза:
— Искам да купя тази картина.
— Много си мил. Обаче…
— Обаче нищо. Опаковай ми я и утре ще дойда да я взема. Искам да бъде на стената в офиса ми.
— Ти говориш сериозно. Но тя е скъпа…
— Не искам отстъпка в цената — каза Пол. — Искам да я купя.
Тя стоеше близо и гледаше картината заедно с него. Очите й пробягваха по платното. Изправен до нея, той изведнъж си даде сметка, че тя е висока почти колкото него.
— Е, това е прибързано решение. Може би трябва да го обмислиш.
— Ти никога не си срещала по-прибързан мъж — каза Пол. Не можеше да се сдържа повече. Обхвана раменете й и я дръпна към себе си. Когато устните им се сблъскаха, усети как физическите прегради между тях падат, ръката й се плъзна около кръста му, допирът й надигаше вълни от чисто сексуално желание в тялото му. Той потрепера, като че ли беше на шестнайсет години. Докосването на непознатото тяло беше толкова шокиращо интимно, все едно го бе притежавал напълно.
Тогава я чу да промърморва:
— Пол, не.
— Да.
— Не! — Тя го отблъсна. Беше силна.
Той стоеше и дишаше тежко.
— Време е да си вървиш, Пол.
— Да. Добре. Съжалявам.
Тя го изведе до вратата и я задържа отворена, докато той излезе.
— Благодаря — каза тя. — Беше ми приятно.
— Кое?
— Беше ми приятно. Лека нощ, Пол.
Ключалката щракна здраво и го остави извън градината на земните наслади.
Той бързо се опомни.
— Не позволявай вратата да те удари на прага, приятелю — промърмори той, докато си търсеше ключовете за колата в тъмното.
8
На другата сутрин на път за работа Нина се отби в гробищата, където почиваше тялото на Рей де Биърс.
Централните гробища на Тахо се намираха в един добросъвестно залесен район близо до Тръки марш, недалеч от офиса й. Досега не бе виждала тези гробища отблизо. Портата на входа беше отворена и по тревата все още се виждаше роса. Тя не знаеше какво бе очаквала предварително, може би бели крипти, каквито бе виждала веднъж в гробището на Ню Орлиънс, но както и повечето места в Калифорния, и това не притежаваше чувство за история или следа от значими събития. Гробовете имаха скромни плочи от камък или метал. Тя влезе в тухлената административна сграда и помоли някой да я ориентира.
— От пресата ли сте — я попита служителят, който четеше вестник.
— Не.
— Тогава откъде сте?
— Отникъде не съм. Дойдох, за да отдам своята почит — отвърна Нина в смущението си.
— Е, няма значение — каза човекът, сякаш на себе си. — Хайде. И без това трябва да отида да погледна там.
Те поеха по тясната алея между плочите, Нина размишляваше над това, което току-що беше чула.
Непосредствено до тухлената административна сграда и входа бяха по-старите гробове, с по-големи камъни и с по-романтична украса. Те стигнаха почти до края на гробищата и тръгнаха през мократа морава. Нина заобикаляше плочите, които се появяваха пред краката й, докато не стигнаха до една голяма полирана месингова плоча, здраво поставена върху земята. Изпод нея растеше свежа трева. Голям букет хризантеми запречваше надписа РЕЙМЪНД ЧАРЛЗ ДЕ БИЪРС, 1949–1997.
Това бе всичко. Без похвални или скръбни слова.
Водачът й подритваше полепналата кал.
— Можех да им кажа. Тук сте, за да проверите състоянието на гроба ли?
— Какво? О, изглежда чудесно — каза Нина сърдечно. — Съвсем адекватно на…
— Виждате ли, ей точно тук. — Той клекна долу. — Мравките си бяха направили много хубава пътечка от този парцел до съседния. Пътечката си стоеше непокътната, което значи, че тук нищо не е било променяно. — Всичко това е грешка, ако ви интересува моето мнение, но вероятно не ви интересува, защото и никой друг не се интересува от него, като започнем от дъщеря ми. Но мястото изглежда така, както го оставих преди два дни. Никой не го е пипал.