— Днес няма облаци около върха. Не мога да повярвам, че сме били там горе — каза Нина. — Виждате ли онези скали, най-горе? Все още си представям онази светкавица вечер, когато заспивам.
— Рей ме накара да тръгна — каза Сара с някаква горчивина. — От известно време провеждах една физиотерапия — за краката си. Д-р Лий ми препоръча малко туризъм. Така че Рей реши да ме качи на планината. Когато Лео чу, че отивам, реши да дойде и той, и уговори Джейсън и Моли също да дойдат. Мисля, че Рей се изненада от това колко високо успях да се кача.
— А той не искаше ли да успеете?
— Сложно е. Аз пострадах на един негов обект. Лео и Джейсън мислеха, че е по негова вина. Това причини криза в семейството ни. Рей ми беше сърдит, като че ли нарочно се бях наранила, че да го злепоставя. И той… знам, че звучи много странно, оттогава той ме наказваше за това. Ето, пак говоря пълни глупости. Съжалявам — тъжно каза тя.
— Няма такова нещо. Разбирам ви.
Тя се обърна и се стегна, сякаш чак сега си спомни защо беше дошла.
— Каква е таксата ви? Двеста на час? Ще я платя.
— Да оставим това за момент, госпожо Де Биърс.
— Наричайте ме Сара.
Нина взе иска и останалите документи. Този път го прочете по-внимателно, като отбелязваше юридическите грешки и че това можеше да се превърне в углавен процес, ако реши да даде на Куентин един заслужен урок. Де Биърс нямаше да посмее да претендира, че тук има сблъсък на интереси, защото тогава тя щеше да може да наруши конфиденциалността дотолкова, че да предупреди следователя и полицията за това как самият той е прескочил закона.
Строго погледнато, съпругата, или вдовицата, каквато беше сега Сара, се съветваше с нея по различен въпрос, а Нина държеше на това да се погледне много строго. Куентин изобщо не беше споменал за някакъв венчален пръстен, нито за подозрения за обир на гроба.
— Каква е тази работа с венчалния пръстен на съпруга ти, Сара?
— Лъжа, това е. Този пръстен не беше на ръката на Рей много преди той да бъде погребан.
— И как разбра това?
— Аз взех пръстена, когато отидох при следователя да идентифицирам официално тялото.
Те ме оставиха за момент сама при него. Когато се прибрах вкъщи, сложих пръстена в чекмеджето си за бельо, за да реша по-късно дали да го хвърля в тоалетната.
— У теб ли е пръстенът?
— Вече не. Куентин се отби вчера, каза, че иска да погледне из книжата в бюрото на Рей, на горния етаж. Вероятно се е промъкнал в голямата спалня и го е откраднал от чекмеджето ми.
— Хм, наистина ли мислиш, че ще се рови в спалнята ти?
— Откакто се върна от Сингапур, той се държи много странно. Знам, че скърби за Рей, но неговата скръб се изразява в раздразнение и гняв… Той винаги се е разпореждал с всички, както и Рей, но сега е по-лош отвсякога. Изглежда, смята, че изобщо не можем да взимаме решения. Идва всеки ден в къщата. Тъй като той я построи и я даде на Рей, предполагам, все още смята, че е негова.
— Защо взе пръстена? Като… спомен ли?
Тя се изчерви до корените на косата си.
— Не исках Рей да отиде в гроба, свързан така с мен. Срамувам се да го кажа.
— Пръстенът нямаше ли да стане твой, ако просто го бе поискала?
— Куентин купи пръстените. Познавам го. Щеше да вдигне шум до Бога.
Нина драскаше пръстенчета в бележника пред себе си.
— Знае, че не мога да призная, че съм го свалила от ръката на Рей! Съжалявам, но звучи отвратително, сякаш съм била толкова алчна и безсърдечна, че съм взела халката на един мъртъв човек.
— Просто кажи, че е била спомен, който си искала да запазиш.
— Всички ще разберат, че лъжа. Точно преди да тръгна, се обади един репортер от „Мирър“ и се опита да ми задава въпроси по повод иска на Куентин. Не мога да понеса тази история да се раздухва публично.
— Сара, мислила ли си… разбирам, че г-н Де Биърс е бил застигнат от новината за смъртта на Рей, когато е бил извън града. Аз… чух, че той не могъл да се върне навреме за погребението.
— Е?
— Може би у него са се появили някои глупави предположения относно смъртта на Рей, защото не е могъл да види тялото.
— Понякога това е много важно, когато загубим обичан човек — каза Нина, като внимателно опипваше почвата. — Разбирам чувствата ти, но се питам, ако той, обхванат от тази мания, започне да отправя абсурдни обвинения и т.н. — може би е добре да го оставим да го види и след това да заровим ковчега обратно и да приключим тази история веднъж завинаги.
— Не! Той не иска това, Нина! Това няма да го задоволи! Тази сутрин му се обадих и се опитах да поговоря с него, но той изобщо не ме изслуша. Наговори ми такива неща, които не съм допускала, че може да си мисли.
— Какво ти каза?