Стемп имаше хилаво телосложение и физиономия, която издаваше маниак на тема здравословен начин на живот. „Бегач на дълги разстояния“ — помисли си Пол. Беше висок около метър и шейсет и тежеше към петдесетина килограма. Пол се почувства като носорог до него.
Всичко — от костюма и часовника до обувките и прическата — говореше за много пари. Усмихваше се като човек, който ги е спечелил до петдесетата си година и сега работи за удоволствие.
— Какво съвпадение — каза Стемп. — Тази сутрин госпожа Рейли ми се обади в офиса. Ще работите ли по случая Де Биърс?
— Доколкото знам, не — каза Пол. — В момента съм тук по друг бизнес.
— Така ли? — Стемп хвърли поглед към часовника си.
Пол беше виждал този тежък златен модел в един каталог, където се предлагаха също яхти и самолети.
— Ще се видим по-късно, Колиър. Боя се, че този следобед няма да съм на разположение. Ще играя голф в Еджууд.
— Той се изправи и махна на Пол. — Не се преуморявайте, момчета.
— Хайде изчезвай оттук — каза Колиър. Стемп понесе куфарчето си, леко като празна папка и отлетя през вратата.
— Нина по-добре да внимава — забеляза Пол. — Този сигурно има цял ескадрон ентусиазирани чираци, които се скъсват от работа в офиса, за да може той да се появи в съда след голфа свеж и отпочинал.
— Той е това, към което всички ние се стремим — каза Колиър, опрял с лакти върху купчина книги. — Богат, уважаван и полупенсиониран.
— Един обяд? — попита Пол.
— Не мога. Имам възобновяване на дело в един и половина. В един часа съдията Милн иска да събере адвокатите от кантората, за да уреди няколко въпроса. До гуша съм потънал в тия занимания.
Не звучеше точно нетърпеливо — не беше в неговия стил, — но около него се долавяше напрежение.
— Минава обяд, приятел. Трябва да хапнеш.
— Ще хапна по-късно. Някакви новини, Пол? Мога да отделя пет минути.
Останалите посетители на библиотеката явно бяха споделили идеята на Пол и бяха отишли на обяд, оставяйки след себе си купища книги и листове хартия.
— Взех проби от местопроизшествието. Изгледите за успех са малко, накарах Джинджър Хирабаяши в Сакраменто да поработи в лабораторията. Пуснах и обява във вестника. Награда за информация и така нататък. Разбира се, анонимността е гарантирана.
Пол подаде на Хелоуел копие от обявата.
— Направих всичко това преди три години.
— Нека опитаме отново. Трябва да изкопчим нещичко. Ще си опитаме късмета в този случай.
— Мда. Прав си.
— Разговарях и с Ким Вос.
Хелоуел погледна към него.
— Интересна е, нали? Добави ли нещо?
— Трудно е да се каже. Още работя по това. Вчера вечеряхме заедно. — Пол се оживи от неустоимата тема. — Колиър, спомняш ли си онзи епизод от „Мошеникът“, в който Пол Нюман стои пред вратата на Пайпър Лори. Тя е облечена в тясна пола и къса жилетка, носи перли, а той е изгубил всичко, съкрушен е, няма си никого — и той е с това момиче. Тя го е срещнала току-що и малко се страхува от него. И изведнъж Нюман пристъпва към нея и започват да се целуват. Само че той е страшно настоятелен, става все по-напрегнато и по-напрегнато докато, знаеш, той губи контрол. Спомняш лиси?
— Не съвсем — отвърна Хелоуел.
— И тя се откъсва от него. Поглежда го. Устните й са набъбнали, очите й са така замъглени и му казва — не си ли спомняш това?
— Нямам спомен, Пол.
— Тя му казва с онзи неин нисък глас, дето трябва да се напрегнеш, за да го чуеш: „много си гладен“ Невероятно, нали? „Много си гладен“, казва тя. Втурва се през вратата и я заключва от вътрешната страна. Чува се щракването на ключалката и Нюман остава там с изражение на хрътка, вторачен във вратата, сякаш с разпаления си поглед ще прогори дупки в нея и за миг ти се струва, че ще я разбие…
— Разбирам, че си харесал Ким — каза Хелоуел.
— Така стана, без майтап. Трябваше да се спасява от мен. Не се бях чувствал така от много, много отдавна.
— Мислех, че между теб и Нина има нещо — каза Хелоуел.
— Само платонично отсега нататък — каза Пол. — Нина ме заряза. Излезе с номера за „приятелите и колегите“. Нещо се настрои против мен. Би трябвало да бъдеш доволен, ти си късметлията, заради когото ме остави.
— Съмнявам се — каза Хелоуел с изненада.
— Хайде де. Няма начин да не си хвърлил поне един дълъг поглед в ония големи кафяви очи.
— Дай да не говорим точно сега за Нина — става ли, Пол? Имам дело и каквото свободно време ми остава, го посвещавам на Ана. Спомняш ли си? Работиш по случая, нали? В добавка към останалите си интереси.
— Мда, работя.
— Добре. Тогава мога да съм спокоен и да върша същото.
Хелоуел отново опря лакти върху книгите и листата на масата пред себе си.