Пол се върна в колата разколебан. После реши да вземе картината, която искаше да купи от Ким, както и всяка друга находка, която му се изпречи на пътя.
Станцията на Радио Игъл в Сакраменто предаваше класически рок, движението беше вяло, а той си представяше, че е Пол Нюман, който отива на среща с жена.
Междувременно, налагаше се да свърши още нещо. Взе клетъчния телефон в свободната си ръка и позвъни на лабораторията в Сакраменто.
Дългият ден отмина като сън. Нина разговаряше до прегракване с различни хора, профучаваше през съда за изслушване на присъди, подписване на документи, изваждане на документи, мина и обедната й среща. Сенди приключи с печатането на документацията по случая Де Биърс точно преди пет и Нина се отправи към къщата.
Рилжън Бийч беше вилна зона, построена по протежението на дълга улица, започваща от Лейк Тахо Булевард. Къщите бяха големи, разположени на известно разстояние от езерото сред малки горички. Домът на Де Биърс, чисто нова триетажна постройка с несъразмерно високи комини в стил псевдотюдор, който Нина не можеше да понася, изглеждаше построен на мястото на стара постройка. От улицата се виждаха само паркингът и обилната зеленина.
Една алея водеше до оградата. Нина побутна незаключена дървена порта. Задният двор представляваше обрамчена с дървета обширна морава с пътечки от обли камъчета. Оттук се откриваше гледка към далечното езеро. Градинар със сламена каубойска шапка се бе привел над една цветна леха.
Сара де Биърс лежеше на плетен градински стол, а конопено платно я пазеше от късното следобедно слънце. По всичко личеше, че отдавна седи там. Обувките й лежаха захвърлени сред меките филизи зелена трева.
— Седни. — Покани я тя, като посочи стола до нея. — Време е за едно хубаво студено питие. — Гласът й звучеше твърде отпуснато и Нина отново си помисли, че може би е взела някакво лекарство. Е добре, дали ще бъде концентрат, никотин или кофеин, всеки в Америка го правеше.
— Благодаря, но съм с кола…
— Тогава остани, докато изтрезнееш. — Взе чаши за мартини от подноса върху масата и попита Нина:
— Какво предпочиташ? Седем към едно, както го пият повечето хора? Или харесваш вермута така, както казват, че го е пил Уинстън Чърчил?
— Може би ще ти се стори смешно, но никога не съм пила мартини — каза Нина. Не можеше да си представи какво е да имаш цял следобед, за да се наливаш с джин, но бе изкарала тежък ден и идеята я привличаше.
Тя се изпъна на мекия стол до Сара. Следобедният бриз милваше коленете й. Езерото проблясваше, сините планини на северния бряг се възправяха величествено пред нея, но мислите й все още се въртяха около работата.
Неин клиент, който продаваше кокаин, трябваше да отиде в затвора след няколко дни. Беше направила всичко възможно, за да намали присъдата, беше апелирала за смекчаващи вината обстоятелства, докато лицето й бе станало пурпурно, но Милн я бе изслушал с каменно изражение и му беше дал средния брой години. Бедният, претрепан от работа защитник трудно би намерил повече технически правни основания, за да продължи да настоява. От седемдесетте години насам вратичките бяха почнали една по една здраво да се затварят, откак апелативните съдилища бяха наводнени с експрокурори.
— Че то има ли друго питие? — казваше Сара. — Хмм, в твоя случай отиваме на варианта с класически вермут, едно към пет.
Тя изля вермута върху лед в един сребърен шейкър и прибави охладен джин, като отмери и двете питиета с префинената педантичност на продавач в магазин за бонбони.
Родителите на Нина пиеха мартини. Тя си спомни как баща й вечер й подаваше напоената с джин маслина. От десетилетия вече никой не пиеше мартини, но ето че сега спомените й се появиха отново.
— Маслината е много тайнствен плод — заяви Нина.
Сара й подаде чашата.
— Салют — каза тя.
Нина отпи малка глътка, после още една. Въпреки че питието имаше вкус на живак от термометър, Нина хареса ударната му сила. Точно от това се нуждаеше сега, от порок, който да замести отсъстващата любов.
— Съжалявам — каза Сара, — ако съм изглеждала нахална в офиса ти. Не съм от деловите хора. Липсва ми изисканост.
— Отново се извиняваш.
— Така е. Стар навик. Чудя се кога ще спра.
— Когато си готова.
— Винаги ли носиш това със себе си — попита Сара, като посочи чантата с документи.
— Водоустойчива е, така че мога да вляза с нея дори под душа — каза почти весело Нина. — Тя е моят албатрос.
— Какво има в нея?
— Ами портфейл, клетъчен телефон, резервен чифт обувки, лаптоп, опаковка ибупрофен, една ябълка, една-две папки.