Доста отегчително. Има ли още нещо в този шейкър? — Нина подаде чашата си за още и каза:
— Ммм. Знаеш ли, петдесетте години май не са били чак толкова лошо време.
Тя си спомни, че баща й ядеше херинга с джина и почти успя да усети миризмата на маринована риба. Наслаждаваше се на отблясъците във водата на езерото и се чудеше какво ли е да прекараш живота си в такава къща с изглед като този и с шейкър, пълен с лунна светлина.
Разбира се, в сметката трябваше да се включи и старшината Рей, или поне доскоро. Тази мисъл я върна обратно към реалността.
— Моли тук ли е? — попита тя. — Трябва да й покажа декларацията, която съм изготвила, да направим промени, ако има нужда, и тя да я подпише.
— Влезе вътре — каза Сара.
При споменаването на Моли настроението на Сара бързо се промени. Тя изстреля:
— Моли се сърди, когато стоя отвън така. Казва, че се „отцепвам“ Може би ще успея да спра. Мартинито и приспивателните… Много мислих, след като се видяхме вчера сутринта. Радвам се, че той е мъртъв — продължи тя, като че ли зловещо подражаваше на Моли от срещата им при следователя. — Често съм мечтала за деня, в който ще мога да се освободя от него. Мислех, че когато си отиде, ще мога да уредя всичко… Но сега толкова се страхувам.
— От какво? — попита Нина. — Рей е мъртъв.
— Толкова се боя, че е твърде късно и че няма да можем да се оправим.
Настъпи дълго мълчание.
— Може би е твърде късно — повтори Сара.
— Преди почти две години ме простреляха в гръдния кош. Дълго време след това се страхувах почти от всичко. Нали се сещаш, раната не беше само физическа. Но го преодолях.
Сара не отвърна. Тя постави внимателно питието си на подноса и обви с ръце тялото си, сякаш притискаше познатото отчаяние към себе си.
Нина продължи.
— Страхът ме бе обгърнал като един от онези чаршафи, за които индианците смятат, че докарват шарка. Бях се поболяла от страх. Не можех да си върша работата, не можех да се грижа за сина си, нито да живея отново. Докато не се отърсих от него.
Сара се изправи.
— Отивам да доведа Моли. — Тя влезе в къщата.
Нина съзерцаваше езерните чайки, който летяха ниско над сребърната вода. Слънцето залязваше зад Талак.
Един писък, пронизителен и силен, се вряза в тишината. Нина скочи от стола си. Градинарят я изпревари. Нина се втурна след него през голямата входна врата.
Северозападен интериор. Голяма каменна камина. Борова ламперия. Дебел килим в зелено и синьо. Дълго, дълго стълбище.
— Помощ! — чу тя. — Помощ! — Те се затичаха по стълбите към спалнята в края на коридора.
Тежки завеси закриваха прозорците. В центъра на стаята висеше Моли и се гърчеше на въже, спускащо се от тавана. А майка й неистово се опитваше да я смъкне.
9
Моли висеше безмълвно на въжето между този и отвъдния свят, колебаейки се между живота и смъртта, а краката й се поклащаха на сантиметри от пода. Сара изпусна тъпия нож и той изтрака на пода. Тя нададе ужасен вик и се вкопчи с нокти във въжето, но усилията й бяха напразни. Бе толкова странно, сякаш Моли се бе превърнала в дух, който не можеше да бъде докоснат. Изглеждаше учудена, сякаш не бе очаквала да страда. Неясни звуци идваха от гърлото й, докато въртеше шията си и стискаше здраво въжето, което се бе впило в нея.
Градинарят блъсна Сара настрани и им нареди да повдигнат Моли нагоре. Нина се спусна и сграбчи мятащите се напред-назад крака, отнасяйки силен удар в бъбреците, преди да успее с помощта на Сара да повдигне Моли няколко инча и да отнеме от напрежението във врата. Градинарят грабна чифт ножици от чантата с инструменти, която носеше на кръста си, и преряза въжето, което висеше от кука на гредите на тавана, предназначена за пълзящия папрат, разпилян сега на килима.
Моли се стовари върху тях и за малко не събори Нина. Те я положиха внимателно на пода, където тя продължи да дращи по врата си, но движенията й ставаха все по-слаби, а очите й се изцъклиха безжизнено. Щом Нина и Сара се отдръпнаха, градинарят разряза с едно бързо движение стегнатата примка на въжето. Моли лежеше на пода с посинели устни, едва поемайки си въздух, със слаба кашлица. Очите й бяха отворени, но безизразни от шока. Много внимателно и нежно, като танцьори, които са репетирали заедно, тримата възрастни я повдигнаха с едно движение и я поставиха на леглото.
Сара се наведе над нея, като изследваше шията й и слушаше дишането й. Моли хриптеше.
— Съжалявам, мамо.
Сара, застанала на колене, прегърна момичето.
— Няма нищо, скъпа, няма нищо. Сега ще повикаме доктор. Майката и дъщерята се успокояваха една друга, сякаш близостта им можеше да изтрие грозния възел на въжето на пода и белезите по шията на Моли. Сара се пресегна с една ръка за кутията с кърпички на леглото и започна да изтрива сополите и сълзите от лицето на Моли.