Нина не видя ни следа от хапчета, наркотици или някакви бутилки. Вече можеше да се контролира достатъчно, за да говори разбрано. Вдигна телефона, за да набере 911, който, изглежда, ставаше любимия й телефонен номер, но Моли я видя от леглото си.
— Недейте — каза Моли. Гласът й прозвуча така, сякаш някой стъпваше върху дребен чакъл. Нина задържа телефонната слушалка, но не набра. От предишното си обаждане на 911 на планината, се бе научила, че дори ако бе позвънила на първия възможен номер, може да докара полицейска кола.
Моли говореше нещо на майка си с тих глас. Нина не можеше да чуе какво си казваха.
Накрая Сара каза:
— Тя няма да се качи в линейка и не желае да се вдига шум. Обадете се на д-р Лий. Той е домашният ни лекар. Номерът му е на долния етаж в телефонния указател върху бюфета в антрето.
Градинарят, който бе наблюдавал безмълвно на няколко крачки, сега проговори:
— Тя трябва да отиде в болница.
— Вече се чувствам по-добре — настоятелно каза Моли от леглото си. Не прозвуча особено убедително, но сега поне изглеждаше по-малко ужасно, понеже беше дошла в съзнание и цветът на лицето й постепенно се връщаше. — Мамо, кажи им да си ходят.
Нина огледа стаята. Обстановката доста се различаваше от представата за момичешка стая с тапети на цветя и купища плюшени играчки. Макар че беше на горния етаж, създаваше усещането за мазе. Тясното легло със стоманени рамки, върху което Моли лежеше, бе покрито с черен спален чувал и сякаш идваше направо от автобуса за Сан Куентин. Шкафът в ъгъла и бюрото за компютъра също бяха боядисани в черно. Тънкият килим в тъмносиво допълваше постиндустриалния дизайн.
Но най-потискащото нещо от килията, в която Моли беше превърнала стаята си, беше стената, облепена с откъснати от списанията фотоси на Кърт Кобейн, вокалиста на „Нирвана“, който неотдавна се бе самоубил — Кобейн с цигара, Кобейн с неизменния си кафяв пуловер, Кобейн с китара, или как гримасничи пред фотоапарата, а немитата руса коса затуля отчаяните му, самотни очи.
— Моля ви, Нина, Джо, слезте долу. Повикайте лекаря — продължи да настоява Сара.
Нина и Джо се спогледаха един друг. Ръцете на Джо, така непоколебими в критичния момент, сега трепереха като листа, оставени на вятъра.
— Сигурна ли сте, че… — опита се Джо.
— Върви! — извика Сара.
Д-р Лий беше в болницата. След като разпита набързо Нина защо не е повикала линейка, той обеща да пристигне след десет минути. Нина и градинарят седнаха на кушетката, направена от голямо чепато дърво, покрито с дебела овча кожа. Седяха и гледаха в тъмната камина, заслушани в тишината горе. С настъпването на вечерта в къщата стана студено, въпреки че до началото на септември оставаха още няколко дни.
— Това малко момиче си има големи проблеми — каза Джо накрая. После стана да запали камината. Седна отново на кушетката и постави бейзболната си шапка на коленете. Миришеше на трева и пот. — Тя и брат й, и двамата…
— Изглежда толкова… Учудена съм, че може да говори — каза Нина.
— Виждал съм такова нещо и преди, но човекът загина. Братовчед ми се самоуби по този начин.
— Това е труден начин да умреш. Изненадана съм, че не е избрала хапчетата. Вие й спасихте живота, нали знаете.
Той я погледна смаяно и Нина видя, че ръцете му продължават да треперят, а кожата му пребледня болезнено под топлия бронзов загар. Той беше дори по-разстроен от Нина при вида на момичето.
— Не аз, майка й вече беше там. Тя щеше да намери начин да я свали без мен или вас.
— Може би — каза Нина.
— Джейсън и Моли винаги защитаваха майка си, грижеха се за нея, сякаш тя е детето. Струва ми се, че сега тя трябва да е голямата. Поне това е добре.
— Какво имате предвид с това, че са я защитавали?
— Виждал съм ги много пъти да застават между майка си и баща си. Той никога не я е удрял, поваляше я на земята и вдигаше юмрук над нея, колкото да я сплаши. Децата се страхуваха от него, но повече се страхуваха за майка си. Като пораснаха, Джейсън започна да му се противопоставя открито.
— Вие знаете много за семейството.
— Те прекарват много време навън. Не подслушвам под прозорците. А и Моли споделя с мен понякога.
— Какво?
— Не знам дали мога да говоря за това с вас.
— Аз съм адвокат на г-жа Де Биърс — каза Нина. — Просто се опитвам да помогна.
— Моли остроумничи — каза Джо, — но вътрешно никак не й е смешно. Момчетата я ухажват, а на нея хич не й пука, шляе се само с Джейсън и техния приятел Кени. Тя и Джейсън са така… — Той преплете пръстите на ръцете си. — Джейсън не трябваше да се изнася по такъв начин. Липсва й много. Тя излиза на поляната и говори с него по телефона, така че майка им да не може да чуе.