Докато той търсеше другата си гуменка, Нина разгледа малкия хол. До отсрещната стена имаше бюро, отрупано с книги и жици, свързани в сложно електронно оборудване. По-голямата част от бюрото беше заета от монитора на компютър. По екрана подскачаха и се премятаха малки фигурки, до него стоеше хард дискът на две пластмасови поставки, пълни с дискове. Нина можеше да види заглавията на нетскейпа и някакъв текст, но не можеше да го прочете оттам, където стоеше.
През полуотворената врата на спалнята тя видя маса, подредена като в лабораторията по химия в училище. Отрупана с епруветки, пипета и други цилиндрични форми, които тя не можеше да разпознае. На килима лежеше учебник по пиротехника, очите и се спряха върху отворената страница със заглавие „Рецепта за захарна ракета“.
Джейсън приключи с обуването и застана пред нея, като опъна завивката на леглото, затвори компютъра и заключи спалнята. Тя разбра този порив към ред. Докато оправяше стаята, той внасяше ред и в главата си.
— Благодаря, че дойдохте да ме вземете, но аз ще тръгна сам. И благодаря, че помогнахте на Моли. Трябва да тръгвам.
Нина се поколеба.
Като го гледаше, тя лесно можеше да си го представи без наболата брада и по-млад, може би на възрастта на Боб. Но по лицето на Боб никога не бе имало, и тя се надяваше, че никога няма да има изписана такава мъка, както по лицето на този млад мъж. Той нямаше нужда от повече грижи. Но въпреки това тя щеше да му ги създаде.
— Не съм дошла да ви взема — каза тя бързо. — Зная, че трябва да вървите, но изчакайте само за миг. Говорихте ли с майка си относно иска на вашия дядо за ексхумацията на баща ви?
Реакцията на Джейсън беше по-лоша, отколкото тя си представяше. Той явно за първи път чуваше за подобен иск. Челюстта му увисна и лицето му стана пепеляво. Едва намери сили да каже:
— Какво иска?
Тя обясни какво е замислил Куентин. През цялото време той я гледаше като куче, което някой е примамил, а след това го е ритнал.
— Вижте, съжалявам, не ви трябваше още един шок. Не сте ли говорили с майка си последните дни?
— Не. Аз… аз бях извън града днес… Когато й се обадих от магазина долу, тя беше… Ние говорихме само за Моли.
— Нося една декларация — Нина я извади от чантата с документи, — която искам да прочетеш. Написах я за сестра ти и затова нейното име стои отгоре, но информацията е същата. Прочети я, моля те. Поговори с майка си. Ако искаш да я подпишеш, ми я донеси най-късно до утре сутринта в офиса ми в Старлейк билдинг, за да можем да й придадем окончателна форма и да я изпратим в съда.
Тя пристъпи и му подаде написаната декларация заедно с визитната си картичка. Той беше по-висок от нея почти с педя. Стори й се, че подава лист хартия на някоя стена.
— Джейсън, важно е.
Баща му беше загинал, сестра му току-що се бе опитала да се самоубие и още несъвзел се от тези удари, той трябваше да научи, че дядо му ще съди майка му. Тя се надяваше, че вътре в себе си той е устойчив. Майка му и сестра му не бяха и се налагаше някой да ги върне на земята.
— Делото е насрочено за четвъртък сутринта в съда. Това значи вдругиден, освен ако дядо ти и майка ти не постигнат съгласие преди това. Можеш да дойдеш, ако желаеш, но не се налага да си там.
Той сгъна внимателно документите и ги сложи в джоба си.
— Трябва да помисля — каза той на себе си.
Тя искаше да го успокои, преди да е тръгнал, затова попита, просто за да продължи разговора още малко.
— Джейсън, какво е захарна ракета?
— О, това от книгата на Кени. Той е луд по науките. Бих ви запознал, но не си е вкъщи.
Той прокара ръка през очите си.
— Добре ли си? — попита Нина. Минаваше осем часът и тя осъзна колко е уморена и гладна, и дори не беше сигурна, че ще може да кара до вкъщи. — Тръгвам си сега.
Той задържа вратата, докато тя излезе, в едната му ръка бяха ключовете от колата, а очите му се рееха някъде далече.
10
— Да, перки. Големите бензинови лами от петдесетте и началото на шейсетте години. Крайслер, буик, понтиак, може би. Бяла, с големи перки. Кои бяха златните години на перките? Петдесет и осма? Петдесет и девета? Кажете ми.
Седнал с кръстосани крака на леглото, със сандвич от сьомга и топено сирене, Пол въртеше телефоните. Беше едва девет часът сутринта и някои от местата в неговия списък все още не отговаряха. Щеше да им позвъни по-късно.
— Перки. По колко коли с перки продавате всяка година? Може би по две? Направете ми тази справка. О, да, благодаря ви. Докарайте колата, която търся и ще има награда за вас… Частен колекционер. Нямам нищо общо с полицията — момент, някой звъни…