— Па! — каза той като отдръпна ръката си. — Падна.
Птицата схвана намека и отлетя. Ал Баруки се усмихна и подаде пистолета обратно.
Пол го прибра.
— О’кей. Случи се преди три години през септември. Колата беше бял понтиак „Каталина“, модел 1959, в добро състояние, чист, с леко счупване на един от фаровете, една-две драскотини. Това беше. Купувачът плати за нея хилядарка, доста пари, ако се съобразяваме със синята книга за класически модели в подобно състояние.
Пол беше грабнал бележника си от масата и правеше бързи бележки.
— Кой беше продавачът? — попита той.
— След малко ще стане дума и за това. Името на купувача беше Брайън Брайт. Каза, че семейството му е имало „Каталина“ през шейсетте и винаги е искал да има друга. Ето адреса му.
Той му връчи едно сгънато мръсно листче. Пол каза отново:
— Продавачът?
— Без име.
— Ами регистрацията?
— Забравих я.
— Прекарвате ли някои от документите за продажба през Ди Ем Ви2?
— Не, свързах двете контета, а за останалото те сами се разбраха.
— Как изглеждаше продавачът?
Ал Баруки поклати глава.
— Може би четирийсет-петдесетгодишен. Не беше млад. Не си спомням много ясно как изглеждаше. Все пак беше преди три години.
— Колко ти плати, за да забравиш името му и как изглежда?
— Малко отгоре — каза Ал Баруки. — И освен това спомена, че лично ще ми отреже топките, ако кажа на някого, така че разбирате, забравил съм.
— Не се съмнявам. Но не сте обещавали да не описвате колата, която е карал?
Ал Баруки се замисли върху това:
— Като идваше, караше каталината и си тръгна пеша. По-надолу по пътя имаше телефон. Може би си е повикал такси оттам.
— Ами шофьорската книжка? — попита Пол, но Ал Баруки вече клатеше глава. Нямаше намерение да идентифицира продавача и точка.
Пол реши, че ако можеше да проследи документите по обратния път, ще успее да хване продавача.
— Какво друго можете да ми кажете?
— Ами само… винаги ме досмешава за това. Колата си беше наред, дотолкова я проверих, но нещо около нея не беше наред. Не след дълго в автокъщата позвъниха ченгетата. Търсеха кола в светъл цвят, която да е претърпяла катастрофа. Не беше задължително да става дума за каталината. Дори не мога да кажа, че беше претърпяла катастрофа. Но винаги съм се чудил…
— Да?
— Какви ги е свършил ония? — каза Ал Баруки почти шепнешком.
Пол му даде парите и визитната си картичка:
— Можете да ме потърсите.
В един часа Пол хвана дневния полет за Лос Анжелис от летището на Тахо. Името на Брайън Брайт го нямаше в телефонния указател, но Ал Баруки му беше дал достатъчно добри координати.
Малкият чартърен самолет пореше облаците и с друсане се отдалечи от планините. Ниско долу горите закриваха третостепенните пътища, товарните камиони, крайпътните заведения и телефонните будки.
Самолетът подскочи отново, но това не направи впечатление на никой от тримата пътници. Стюардът седеше отпред и четеше списание. Нямаше филм, нямаше фъстъци, нито хубава дама, която да се приведе над него и да му предложи питие.
През дясното му коляно премина остра предупредителна болка. „Ергономичността, компактността и икономичността бяха най-прекрасните качества на тези малки скръндзави самолетчета“, мислеше си Пол, докато се опитваше да намери ново положение за дългите си крака, измъчени от близостта на предната седалка. Сега разбираше защо Брайън Брайт си е купил стара кола с перки, която харчеше по галон на осем мили. В каталината сигурно имаше място да изпъне целите си крака и багажникът й вероятно беше достатъчно голям, за да сложиш телевизора си и да го закараш на ремонт.
След час и половина Пол се събуди от дрямката си сред кафеникавия здрач, който се спускаше над пристанището на Ел Ей. Летяха срещу гаснещото слънце, чиято златиста светлина придаваше здрав и цветущ вид на всичко, до което се докоснеше. Приземиха се безпроблемно, Пол последва пилотите по коридора навън и попадна във вихрушката от горещ мръсен смог. Градът на падналите ангели!
В чест на Брайън Брайт Пол беше решил да наеме голяма кола, но агенцията предлагаше само крайслер льо барон с гюрук, направо лилипут в сравнение с миналогодишния бробдингнагс. Провери в картата и видя, че Ийст Уайтиър се падаше точно от другата страна на града, на около петдесетина мили.
Смъкна сенника на предното стъкло, качи се в колата и потъна в задръстената магистрала. Горещият вятър и газовете го блъснаха в лицето. Очите му засмъдяха и започнаха така да сълзят, че трябваше да изтрива сълзите си с ръкав.