Мислеше, че с кабрио ще е по-хладно, но след пет минути се пресегна да дръпне гумения гюрук и включи климатика. За нещастие гюрукът не се затваряше плътно. Продължи да кара и го хвана яд на другите шофьори, които се плъзгаха около него в плътно затворени коли с работещи климатици.
Караше през гигантския задушаващ град, фасадите на огромните сгради бяха изпъстрени с графити и всичко плуваше в прах. Той си позволи да се откъсне за малко от случая и да мисли за жени, любимата му тема за медитация, по-поглъщаща дори от пистолетите или предстоящата вечер.
Беше му омръзнало да тича подир Нина като пале, което се моли да го помилват. За Бога, ще го направи с Ким. Простата последователност на тези две мисли го накара да погледне на ситуацията от различен ъгъл. Дали обаче Ким не беше просто реакция на Нина?
„Ким е секси, класически тип, мислеше си той, имаше профил, изсечен сякаш върху римска монета и излъчваше женственост и спокойствие. Работеше вкъщи. Обичаше да си готви вкъщи, обичаше той да бъде с нея вкъщи. Тя беше артистична, очарователна и си струваше да продължи да опитва.
Но какво да кажем относно обета за безбрачие, който беше дала тя? Какво да кажем за «не ходя по срещи»? Тя беше определено хетеросексуална; бе видял мъглата, която се спусна пред очите й, когато я целуваше. Нямаше да си струва да я преследва, ако не сложеше едно-две препятствия по пътя му.
Чудеше се дали Нина изобщо ще забележи. Нека да научи от Колиър. Нека разбере, че не е единствената.“
Движението стана по-проходимо и той профуча покрай един тежкотоварен камион, като вдигна седемдесет километра в час. През пролуките на рекламните табла се мяркаха разнебитени и овехтели жилищни постройки. Надписите маркираха посоката — Хотърн, Гардена, Уотс, Линууд, Комптън, Парамаунт и Белфлауър.
Той сви на север по шосе N 605. Трафикът се сгъсти отново. Норуок, Дауни, Санта Фе Спрингс… табелите се редяха една след друга.
Покрай пътя се нижеха къщи, подобни на бараки, сухи бетонни канали и еднообразни алеи с плочки, крайпътни магазинчета и павилиони за бърза закуска. В четири часа все още беше така горещо, че той усещаше миризмата на топящ се асфалт.
Това еднообразие го измъчваше. Много пъти си помисли, че се движи в кръг. Империята на злото със сигурност не би могла да предложи много повече. Минаваше през центъра на следвоенната американска мечта, заобиколен в радиус от петдесет-сто мили от едноетажни евтини паянтови къщи, с по три спални, две бани, два гаража и зелени моравки с барбекю в двора. Той зави в една задънена улица, наречена „Авалон Плейс“ и спря пред къщата на Брайън Брайт. Точно като всички останали къщи, и тази бе измазана с гипс, пред вратата бяха струпани няколко велосипеда. Той бе планирал малък предварителен оглед на мястото, преди да се срещне с Брайън, но беше прекалено топло, мамка му.
Почука на външната врата, но никой не му отговори. Предполагаше, че може с точност да познае по кое време Брайт се връща от работа в завода за авиобои. От ъгъла на улицата Пол си купи шест кутийки диетична кола, после спря пред паркинга на Брайт, където едно полуизсъхнало дърво хвърляше оскъдна сянка. Там прекара следващия един час, най-горещия в живота му.
С гръмовен рев и облак мръсни газове, Брайън Брайт се появи на алеята, малко след шест, напълно според предвижданията на Пол. Пол тъкмо се връщаше от задния двор, където бе принуден да се изпикае, след като бе допил и шестата кутия кола.
— Ей! Какво правите в моя заден двор? — викна мъжът като слезе от голямата, лъскава кола.
Не кола: автомобил, дълъг двайсет стъпки, толкова тежък, че беше оставил дълбоки следи по алеята, ослепително хромиран и боядисан в лъскавочерно. Отзад, щръкнали на осем инча във въздуха, примигвайки с кръглите си червени стопове, стърчаха перките. На Пол му заприличаха на червените триъгълници от картината.
„Понтиак «Каталина», модел 1959“, помисли си Пол със задоволство.
— Съжалявам — каза той. — Просто ви търсех. Реших, че може да сте на двора. Той се приближи към колата и погледна фаровете. Нямаше драскотина, погледна и предното стъкло — нищо му нямаше. Просто една случайна кола сред хиляди други.
— Кой сте вие? — запита мъжът. Беше около трийсетте, с розово лице, рано оплешивял, носеше тъмни очила и кутия за храна.
— Казвам се Пол ван Уегънър. Вие ли сте господин Брайт?
— Да.
— Аз съм частен детектив, господин Брайт. Може ли да поговорим за малко?
— За какво?