— За колата ви.
— За колата ми? Какво за колата ми?
— Спокойно, господин Брайт. Аз търся предишния й собственик. Няма нищо общо с вас.
— А, добре. Минах трийсет и пет мили досега по магистралата и имах тежък ден в офиса си. Жена ми и децата скоро ще се върнат вкъщи. Така че защо не дойдете след вечеря?
— Току-що прелетях петстотин мили и минах още петдесет с кола, за да ви видя колкото можеше по-бързо, господин Брайт. Нека си поема дъх, тук отвън е прекалено горещо. Хайде да влезем вътре.
Брайт хвърли поглед на наетата от Пол кола и каза:
— Никога не карайте кабрио по тия места през август. Ще получите слънчев удар. Само туристите карат кабриолети. Слънцето тук е прекалено силно, за да стоиш на открито. Кормилото така се нагрява, че не мажеш да го пипнеш, а също и седалките, те направо се разтичат от…
— На мене ли ми го казвате?
— А, да, добре. Елате на верандата.
Пол последва Брайт през бетонената алея. Минаха през няколко стаички, прескачайки разхвърляните детски играчки. Задният двор представляваше квадрат, засаден с райграс и очертан от червена ограда.
Пол се разположи на един от сгъваемите столове, а в стомаха му се плискаха изпитите газирани напитки.
— Идвам след секунда — каза Брайт.
Той се върна след малко, обут в къси карирани гащета, с две високи чаши, пълни с вода и лед. Поиска разрешителното на Пол и разгледа снимката с присвити очи. После се облегна назад в стола си:
— Винаги съм знаел, че покупката на каталината няма да остане без последствия. Цената беше твърде ниска. Предполагам, че е била открадната.
— Защо мислите така?
— Защото не беше сделка като сделка. Мисля, че се оставих да ме баламосат. Обратно ли трябва да я връщам, или какво? В нея съм вложил много пари. Просто я обичам. Има ли някакъв начин да си я задържа?
— Интересен избор на превозно средство — каза Пол. — Първо, защо го избрахте?
— Да, изисква много грижи — каза Брайт през смях. — Жена ми казва, че съм ненормален, но когато в събота се качим всички в колата и отидем до Хънтингтън Бийч, на нея много й харесва. На улицата всички ни зяпат. В работата всички знаят „бримката на Брайън с перките“ По цял ден стоя в една кутийка, върху сиво бюро с бежов телефон, матов компютър, и един млад фукльо, който постоянно ми наднича през рамото. Живея като всички останали. — Той посочи към къщата. — Но колата ми, това е нещо съвсем друго.
Пол кимна с разбиране, като мислеше за слабостта си към своя додж рам.
— Това е Ел Ей. Не можете да си представите колко време човек прекарва в колата си. На парти не ви питат как карате, а какво карате. Цял живот съм живял в предградия — продължи Брайт, като подрънкваше с леда в чашата си — Уайтиър, Пико Ривера, Норуок, Ла Мирада, няколко години в Сан Фернандо Вали и една година в Ориндж Каунти. Веднага щом направеха ново предградие, моите родители се местеха в него. Те дойдоха от юг веднага след войната и мислеха, че са намерили рая. Нямаха търпение да се разделят с миналото си. Израснах с идеята, че всички са дошли отникъде. Всяка година оттогава се местехме в друго предградие, досущ като това, което бяхме напуснали. Цялата ни история и всичките ни навици се загубиха при тези премествания, сещате какво имам предвид, нали?
— Някои хора цял живот търсят това…
— Не и аз. Отегчаваше ме. Чувствах се без душа, Пол. — Това бе казано с такава печална сериозност, че дори Пол се трогна.
— Защо не си тръгнахте оттук, когато пораснахте, щом не ви е харесвало? — попита Пол.
— Кой казва, че не ми харесва? Това е добро място за отглеждане на деца, тук могат да спортуват, да прекарват много време навън. Не знам по-добро място. Тук не могат да се забъркат в гангстерска банда или да налетят на някого, който продава наркотици на ъгъла. Тук те са защитени. Мислят си, че животът е само „Спасители на плажа“ Удобно е. Но…
— Безопасно и стерилно — каза Пол.
Очите му обиколиха двора. От другата страна на оградата се виждаше струя вода и се чуваше звукът на механичната ливадна пръскачка. Най-после жегата беше попреминала и поне се дишаше по-лесно.
Струваше му се, че познава Брайън Брайт. Той самият можеше да бъде Брайън Брайт, който излиза за работа, връща се вкъщи, възпитава децата си, играе голф в неделя… Времето винаги е сухо и слънчево, и накрая изсушава и него, и тогава той поема последния си път в катафалка към гробището Роуз Лоун. Стига до небето, където стои един съсухрен господ с кльощави крака по шорти, пие вода с лед и играе голф по-добре от всеки ангел. Брайън ставаше все позамислен.
— Понякога, нощем… си мисля какво ли правя тук. Какво е това, което е само мое. Знаете ли? Кой все пак е Брайън Брайт? Аз не съм религиозен, не мога да се вържа на ню ейдж и останалите шарлатани. Не знаех накъде да погледна. Най-накрая погледнах вътре в себе си. Бях като голям телевизионен екран, с много реклами и фирмени марки — работата ми, къщата, семейството, но без знак от мен самия, разбираш ли, Пол?