Един ден казах на жена ми, че отивам до езерото Тахо сам, тя не ме разбра. Няма значение, казах й, че отивам и толкова. Карах Нисан Сентра на седемдесет хиляди мили. Отидох там и видях дървета и планини. На третия ден седях на една скала и гледах към изумрудения залив. И тогава нещо се случи. Имам предвид, в главата ми. За първи път разбрах, че това съм аз. Осъзнах себе си. Случвало ли ви се е такова нещо преди? НЛО, мистически глупости?
— Къде ти такъв късмет.
— Когато дойдох на себе си, знаех, че се е случило нещо важно. Знаех кой е Брайън Брайт и исках да го покажа. Така че хората да разберат, че съм различен.
Той посочи с палец гърдите си, за по-голяма яснота. Качи крака на ниската пластмасова маса. Известно време размахваше подметките си в ритъма на пръскачката от съседния двор. Пол схруска парче лед. На Брайт му се говореше. Нека говори.
— Реших да купя кола — каза Брайт.
— И отидохте да търсите кола в Тахо?
— Да, говорих с няколко търговци. Отначало не знаех какво точно търся. Не трябваше да е много скъпа. Макар че и Дебс работи, имам ипотека, имам деца. А, чувам, че тя си идва, заели сте мястото й на паркинга.
Пол стана.
— Ще я преместя.
Брайт също се изправи.
— Може би ще вечеряте в някой моден ресторант тази вечер? — попита той малко срамежливо.
— Не, не, нямам никакви планове.
— Можете да хапнете с нас. Трябва сега да се захващам за работа, децата сигурно са гладни.
— Чудесно.
Пол премести колата си, представи се на госпожа Брайт и й предложи да пренесе пакета с покупки от колата до къщата. Трите деца притичаха покрай тях и той чу шума от телевизора в хола. Госпожа Брайт му се усмихна забързано от кухнята, където съпругът й вече включваше фурната и вадеше чиниите. Те се целунаха и започнаха да приготвят вечерята, като оставиха на Пол досадната задача да стърже морковите.
Госпожа Брайт имаше отнесения поглед на жена с три малки деца, която освен това работи на пълно работно време. Тя очевидно реши, че Пол е някое другарче на Брайън по голф, наминало на гости случайно. Влезе в спалнята и се появи след малко боса, с широка риза на цветя. Седнаха на дивана пред телевизора да гледат „Леопарди“, докато стане вечерята.
Ядоха пържена риба с морковени пръчици и пържени картофи и зяпаха „Колелото на съдбата“ по телевизията.
Щом започна кукленото шоу, госпожа Брайт, прозявайки се, отиде да пусне пералнята, а Брайън се изправи.
— Пол и аз излизаме да се поразходим с Котето. Става ли?
— Забравила съм тоалетна хартия — каза тя.
— О’кей, ще взема.
— О, и яйца. И малко пуканки за децата.
— О’кей.
Двамата мъже се отправиха към колата. На силното улично осветление се виждаха ясно еднаквите къщи, с техните еднакви дворове и празните улици. Брайън отвори вратата за Пол и той седна на предната седалка.
Седалките бяха дълги цяла миля. Пол можеше да седи изправен, без да докосва тавана с главата си, обширното пространство и пружиниращите седалки създаваха комфорт, както в луксозна лимузина. Двигателят заработи като стадо лъвове, съзрели зебра.
Голямата кола обиколи бавно улицата, изпускайки плътна струя дим от изгорели газове.
— „Котето“, така й казвам.
— Хмм.
— Търговецът, господин Ал Баруки, се погрижи за всичко. Продавачът не искаше да уговаря сделката направо с мен, а не искаше и да минава през автокъщата. Така че, когато започнах да разпитвам и казах, че търся нещо различно, но не много скъпо, господин Ал Баруки ме заведе у дома си. Имаше поне седем деца. Всъщност Дебс не знае подробностите, така че не исках да говорим за това пред нея.
— Разбирам.
— Щом я видях в гаража му, разбрах, че е точно това, което търся. Различна. Никой не купува подобни неща. Каза, че мога да я взема за две хиляди, но трябва да бъде със сертификат от гробището за коли. Знаете ли какво е това?
— Не точно.
— Клиентът я продава на гробището и казва пред застрахователната компания, че колата е вън от употреба. Тогава самото гробище я продава и то е записано като собственик и така регистрацията започва от нула. Каква досада. Но аз отидох в тукашното Ди Ем Ви и най-накрая получих нова регистрация.
— Пазите ли старите си документи?
— Тук някъде трябва да са.
Брайън взе да рови с една ръка в жабката на колата и извади изцапан плик.
Като го отвори, Пол намери в него много квитанции от сервизи, новата регистрация и сертификата от гробището за коли, върху който бе записано името на Ал Баруки като собственик.