Колиър не отговори. Изглеждаше съвсем погълнат от гледката. На североизток, на почти единайсет хиляди фута височина се издигаше покритият с андезит връх на Маунт Роуз, срещу тях, от другата страна на езерото се спускаха гранитните западни склонове на Карсън Рейндж, а на южния му бряг казината и хотелите приличаха на играчки, пръснати от някое вели канче. Под тях множество малки сенчести езера прорязваха продълговатите морени.
— Ледникът, който се е спускал към Тахо, е бил дебел поне четвърт миля и това съвсем не е било толкова отдавна — каза Колиър, надвиквайки се със свистенето на вятъра и точно тогава Нина усети една тежка капка върху устните си.
Протегна ръце с дланите нагоре и каза:
— Хей, Колиър…
— Преди петнайсет хиляди години гледката ще да е била още по-смайваща…
— Колиър!
— Какво?
— Дъжд!
Капките падаха върху ръцете й. Тя ги държеше протегнати и мълчеше. Очите на Колиър се разшириха.
— Добре — каза той. — Успяхме. Сега да изчезваме оттук.
Думите му бяха прекъснати от силен грохот, който връхлетя планината. На неколкостотин фута във въздуха те видяха първата светкавица — възхитителна и страшна, като планината, от която се опитваха да избягат. Облаците се заблъскаха един друг с трясък и пукотевица, около тях се сипеха и съскаха светкавици, косите на Нина настръхнаха. Тя запуши уши с ръце и се сниши към земята, но Колиър я хвана здраво за раменете и я повлече натам, накъдето трябваше да бъде пътеката, изчезнала под поройния дъжд, който започна да се изсипва изведнъж.
— Дръж се за раницата ми — извика той.
Полуослепени от пороя те се заспускаха по издълбания от лавини склон. Шумът от гръмотевиците и грохотът от пороя не спираха, сякаш двамата бяха влезли в огромен барабан. От време на време небето се разтърсваше от страховити трясъци, които едва не ги поваляха.
Светкавиците ставаха все по чести и около планините се образуваше светеща сцена, сякаш бурята непрестанно сменяше светлините на своето представление.
Колиър улови Нина и посочи към един малък издаден напред скален блок. Те се втурнаха натам и се скриха под него, след това разтвориха раниците си и ги хвърлиха отпред, като единствена защита, зад която надничаха страхливо към бурята.
Трясъкът беше невероятен. Стана страшно студено, дъждът премина в град и ледените парчета потъваха в земята, влизаха в импровизирания им заслон и отскачаха от скалите, като дъжд от рикоширащи куршуми.
Нина откопча ципа на раницата си с премръзнали пръсти и успя да измъкне оттам една суха памучна риза, с която да пазят лицата си, докато се криеха зад раниците. Беше невъзможно да се чуят дори ако крещяха. Десет минути, които им се сториха безкрайни, те се криха свити, като горски животинчета, докато премине най-лошата част от бурята.
Най-накрая бурята поутихна и те свалиха ризата, която беше тежка и корава от топящия се град. Светлината, която се процеждаше през облаците, избледня. Надолу по хлъзгавия скален склон Нина видя няколко дървета, смачкани така, сякаш над тях бе минал метеор. Тя потърка измръзналите си ръце и си каза:
— Свърши се, успяхме…
Обърна глава към Колиър и едва не прихна от смях — беше толкова смешен, косата му стърчеше право нагоре. Наоколо миришеше на озон и във въздуха се усещаше ужасно напрежение, което растеше, нагнетяваше и сгъстяваше всичко в тревожно очакване, прерастваше в непоносим натиск и взрив…
Чуха оглушителния гръм, миг преди ужасяващата светкавица да се стовари на около седемдесет и пет стъпки нагоре. И двамата извикаха и се притиснаха един друг. Бяха замаяни и почти ослепени, оглушени от гръмотевицата, разтресла всичко наоколо. В този миг едно тяло, сякаш отбрулено от вятъра, полетя от билото и пропадна надолу сред сгъстяващите се сенки.
2
Бурята връхлетя с нов пристъп, последвана от порой студен дъжд. Той изми ужасяващата картина на падащото тяло.
Нима това бе халюцинация? Нина премигна, после се обърна към Колиър, който посочи навън, после посочи себе си и разкопча раницата си. Измъкна отвътре тънко пончо, раздипли го и го нахлузи около врата си.
В този миг ледената вода нахлу в скривалището им. Нина грабна ръката на Колиър и разтърси глава, викайки „Не! Не!“, но шумът от вятъра и дъжда заглушаваше думите й.
— Ще отида при него! — извика той назад. Съзнанието й отбеляза някъде факта, че отново може да чува.
— Аз също! — провикна се тя близо до ухото му.
— Много е опасно!
— Тогава остани!
Той не й обърна внимание. Запълзя по лакти и колене надолу и я остави сама с раниците. Вятърът бе утихнал за миг, сякаш също се бе стреснал от последната светкавица. Дъждът бе преминал в суграшица. Тежки бели снежинки започнаха да падат върху студената земя.