— Дайте да ви помогна — предложи Нина.
— Склонът е стръмен и хлъзгав. Направо отвратителен — каза Майк.
— Може да ви потрябват още един чифт ръце.
Той взе бързо решение и донесе някакво червено на цвят приспособление, подобно на примка, и дебело въже и каза:
— Добре, ще се завържем. Сложи си го.
— Какво е това?
— Специален колан. Промуши си тук краката, изтегли го около кръста си, и го прекарай отпред през халката. Дай да ти помогна.
Миг след това тя вече беше с колан и се прикачи към въжето с едно сложно копче на кръста си. Спасителите също си сложиха коланите.
— Хайде — каза Майк.
Започнаха да се спускат по хлъзгавата скала. Нина беше трета поред, а Майк беше последен.
— Има и други хора горе — каза Нина между две поемания на дъха. — Бурята беше ужасна. Те може би също са ранени.
— Едно по едно — отвърна Майк. — Не се тревожи. Никого няма да забравим.
— Светкавицата… беше ужасно. Той излетя. Видях го, но още не мога да повярвам — каза Нина.
— Спокойно. Всичко свърши вече.
Сега случилото се изглеждаше още по-невероятно, защото небето отново бе ясно и прозрачно, слънцето пак грееше златисто и силно както преди сутринта. Все пак върховете на Тахо блестяха от сняг, сякаш бе декември, а не август. Часовникът й показваше четири часа.
След като се пързаляха десетина минути по скалите, те чуха Колиър:
— Опитвах се много дълго време. Поне половин час — каза той тъжно. После седна до неподвижното тяло. Косата му беше мокра от пот, беше напълно изстискан.
Те преминаха и последните няколко стъпки до една кална площадка. Нина прескочи внимателно някаква цепнатина, доближи Колиър и прегърна мокрите му рамене. Лицето му изразяваше дълбока скръб. Той отпусна главата си на рамото й и каза:
— Направих го милион пъти — вдишване и издишване. По всички правила, по всички правила. Но тя изобщо не помръдна.
— Всичко е наред. Шшт. Направил си всичко възможно.
— Тя е мъртва. Нали?
— Тя? — каза Нина и едва сега погледна към лицето, което до този момент избягваше да поглежда. Опърлените вежди, обгорелите парчета плът, там, където преди е било… улавяше с периферното си зрение…
Насили се да погледне към обгореното тяло. Беше бащата на Моли и Джейсън, Рей, както бе чула да го наричат и беше мъртъв. Дрехите му висяха на черни парцали, обемистата му раница все още стоеше на гърба му като гърбица, парче изгоряла жица висеше от рамката й.
— Ана — каза Колиър, прехапа устни и заплака.
Отгоре някой им извика. Мъжът на име Лео, се спускаше към тях, като взимаше по двайсет стъпки наведнъж по хлъзгавата скала. Колиър се отдръпна от Нина, изправи се, скрил с ръка очите си. Нина погледна към мъртвия. Спасителите бяха надонесли повече техника, отколкото можеше да се използва на място, цялото му тяло бе опасано от апаратура, имаше и две черни лопатки, които опряха на гърдите…
— Отдръпнете се — извика Майк и всички направиха крачка назад.
Мъртвото тяло подскочи във въздуха. После отново падна неподвижно, докато Майк преслушваше гърдите със стетоскопа си.
— Давай пак — каза той, Дейв притисна лопатките здраво към гръдния кош на Рей и мъртвецът подскочи пак, и после още веднъж…
— О, господи, Рей — говореше Лео, — жена му и децата му са някъде там горе в планината, да не би да е…?
— Отдръпнете се — каза Майк. Спасителите продължаваха да работят усилено около тялото.
След малко Нина попита:
— Къде са останалите от вашата компания?
— Не зная. Когато почна бурята, ние се разделихме.
— Хайде, Рей, хайде — чу тя Свен да вика, после отмести поглед, не можеше да гледа повече. Момчетата продължаваха да се трепят, пъшкаха, чуваше се звукът на изкуствено подаван и издишван въздух.
— Вашият приятел ранен ли е? — попита Лео.
— Не зная — каза Нина и се върна пак при Колиър. — Това не е Ана, Колиър. Това е друг човек. Ана е починала отдавна.
Колиър не отговори. Стоеше съвсем неподвижно и тогава изведнъж тя започна да разбира.
— Вижте — обърна се тя към Свен. — Искам да го отведем обратно горе.
— Той май не е добре, нали? — каза Свен. — Трябва ли ви помощ? Ако искате, почакайте, ние ще се върнем и ще го вземем с носилката.
Помогна на Колиър да се изправи. Той я последва.
— Не, ще почакаме тук. Не съм сигурна дали ще можем да слезем от планината по обратния път.
— Можем да вземем двама души плюс един на носилка във всеки хеликоптер — каза Дейв, все още надвесен над тялото. — Щом никой друг не е ранен, извадили сте голям късмет. Трима души ще успеят да качат носилката горе. Давайте.