И наистина Ян си взел нещата и тръгнал. Излязъл той на широкия път. Но колкото и да вървял, не срещнал господаря си никъде. После поел малките пътеки, край които растели жълтуги. Птиците пеели над главата му. Хладният ветрец развявал косата му.
На Ян било хубаво. Вечер той лягал на тревата и се заглеждал в звездите, разпръснати по небето. А през деня биел зайци, сърни, дори понякога и глигани. Когато нямало друг дивеч, мерил с лъка си птици. Убие ли нещо, щракал с кремъка си огнивото, запалвал огън, одирал животното и го изпичал — да се нахрани.
Но Матей Скъперника не се виждал все още никъде.
Една заран, когато вървял на ранина, Ян видял далече по пътя, че върви човек. Той идел насреща му. Ян крачел, пеел си и гледал към пътника. А оня бил едър и снажен — цял исполин. На главата му имало нещо лъскаво: слънчевите лъчи блестели по него и то приличало на нова църковна камбана.
Ян наближил. Срещнали се. Изгледали се един друг. Оня бил висок колкото Ян. На главата си носел много голям котел. И двамата се усмихнали.
— Къде си тръгнал тъй? — запитал Ян.
— Накъдето ми видят очите. А ти?
— И аз. Как се казваш?
— Йорик Готвача. А ти?
— Ян Юнака.
— Хубаво име. Ако щеш, да вървим заедно.
— Бива.
Тръгнали. И двамата имали еднакви навици. И двамата обичали да лежат на росната трева и да гледат синьото небе, да слушат песента на птиците и църкането на щурците. Само че Ян ходел по лов, а Йорик готвел в големия котел. Те си делели всичко по братски. Но Матей не го намерили никъде.
Както вървели и си приказвали, един ден се озовали на морския бряг. Морето — лъскаво като огледало — дремело спокойно под слънчевия блясък. В една лодка седял рибар и ловял риба. Но той не приличал на другите рибари. Бил едър — цял исполин. И въдицата му била особена — дълга греда, на чийто край било вързано въже. То се знае, че с такава голяма въдица ще се ловят и големи риби: исполинът-рибар хващал все морски змиорки и моруни.
По едно време той съзрял двамата другари. Станал и подкарал ладията към брега.
— Върви ли риболовството? — попитал го Ян.
— Ба, не върви твърде! Друг път съм хващал много по-едри риби. А вие, приятели, накъде сте тръгнали?
— Накъдето ни видят очите.
— Виж, това ми се харесва. И аз ще тръгна с вас. Ще оставя и ладия, и въдица, и риба — и всичко. Обичам другари като вас.
— Как се казваш?
— Ерик Рибаря. А вие двамата?
— Яз съм Ян Юнака, а моят другар е Йорик Готвача.
И те тръгнали — трима великани — весели и силни. Минат ли през някое село, децата ги сподиряли. Никой не бил виждал такива едри момци. Па били и майстори в работата. Йорик бил добър медникар. Той ковял котли, тепсии и блюда от мед и ги калайдисвал. Ерик плетял риболовни мрежи. Той кърпел и поправял скъсаните мрежи на рибарите.
Само Ян не похващал работа. Ни менци поправял, ни мрежи кърпел, а ходел от колиба на колиба и от хижа на хижа. Той търсел Матей.
Търсел го, но не го намирал никъде. Най-после решил да отиде с другарите си в Броселиандовата гора, където живеят много таласъми и дяволи — да попита къде е Матей Скъперника.
Запътили се за там. Стигнали до вълшебната гора и се спрели на една поляна. Огладнели от дългия вървеж. Но в гората имало много дивеч, а в езерата й — едра и хубава риба. Ерик и Ян тръгнали на лов, а Йорик останал да накладе огъня и да приготви гореща вода, та да свари чорба, когато донесат месото.
Той се настанил в една борова горичка на завет. Насъбрал съчки, запалил огън, па седнал да се грее и да си пее. Огнището било край един хубав поток с бистра вода, която блестяла като скъпоценни камъни: ту се синеела като очите на Вивиана Магьосницата, ту се зеленеела и откривала големи дълбочини, дето е опасно да попадне човек. Йорик я гледал и броел пъстрите кръгли камъни вдън потока.
Той напълнил котела и го сложил на огъня. Водата скоро кипнала. Тя запяла, както никоя вода не е пяла на огъня. Упоителна и вълшебна песен запяла тая вода. Йорик вдигнал похлупака — и останал учуден: водата ври. Тя не е синя, не е и прозрачна, а румена. От нея излиза мирис на вкусна гозба.
„Тази вода е омагьосана“ — си казва готвачът.
Като рекъл това, много му се поискало да си топне пръста във водата, за да опита вълшебната чорба.
Но в същия миг зачул тънък глас, като че говори дете:
— Добрички ми чичо, дай да сръбна малко от чорбата! Много съм гладен. Виж ме колко съм малък: една глътка ми стига!
Йорик погледнал и видял до огнището едно космато джудже с тънки ръчици и крачка, че си е снело учтиво островърхата шапка и го гледа в очите.
„Защо пък да не му дам да си сръбне малко? — рекъл си на ума юнакът. — То е съвсем мъничко. Ще пийне толкова, колкото би пийнало едно птиче.“