Николай Райнов
Юнак и слепец
Имало едно време един юначен момък. Той се не боял от нищо. Дето когото срещне, все викал:
— От нищо не ме е страх. Не знам що е страх. Тъй ходел от град на град и навсякъде все това говорел. В един град замръкнал една вечер в някаква запустяла къща, дето му били казали, че има таласъми. Много юнаци преди него били отивали да преспиват в къщата, но на сутринта ги намирали мъртви; мълвяло се, че ги убиват таласъмите. Никой не смеел да влезе в тая къща не само нощем, а и денем. Юнакът влязъл, запалил свещ, обходил цялата къща и като не видял никъде никого, легнал в една широка стая да спи. Посред нощ се чули страшни викове в стаята, но никой не се виждал; юнакът станал и запитал:
— Кой е? Кой вика тук?
Виковете стихнали и юнакът легнал отново да спи. Минало малко — ето че се чули пак страшните викове. Момъкът втори път станал и се развикал:
— Кой си ти, който крещиш, та ми не даваш да спя?
Тогава се чул глас из стената:
— Или ти излез из стаята и си върви по пътя, или аз ще изляза.
Юнакът си извадил сабята, застанал срещу стената и рекъл:
— Аз няма да изляза, ами ти излизай по-скоро!
Едва изрекъл тия думи, чул се голям шум, сякаш се събаря цялата къща. Момъкът стоял срещу стената с гола сабя и чакал да излезе оня, който викал. Стената се съборила с грохот и оттам се посипал дял куп жълтици. След това гласът вече се не чул. Юнакът събрал жълтиците, напълнил с тях дисагите на коня си, възседнал го и тръгнал по града. Дето срещнел човек да се е събудил рано и да е тръгнал по работа, все му давал по шепа жълтици. Така раздал парите на всички, които срещнал: на ранобудни ратаи, на вдовици, които работят чуждо, на сираци и просяци, на работливи моми, които още от тъмно тръгвали за вода. Като раздал жълтиците, юнакът излязъл из тоя град и поел пътя към планината. На едно място спрял коня си да го напои. На извора седял един старец и си накисвал цървулите във водата.
— Добро утро, дядо — рекъл момъкът.
— Добро утро, синко — отвърнал старецът. — Накъде си тръгнал?
— Търся да видя нещо страшно — рекъл момъкът. — Досега не знам какво е страх: и с юнаци съм се бил, и хали съм надвивал, и от ламя мляко съм крал, но нищо страшно още не съм видял. Тая нощ спах в една къща, дето казват, че имало таласъми, но и тях не можах да видя.
— Дай ми — казал старецът — три жълтици, да ти кажа къде има страшно.
— Нямам, дядо — рекъл момъкът. — Колкото имах, тая заран ги раздадох на ранобудните.
— Имаш, имаш — казал старецът, — я бръкни, та виж в дисагите! Имаш, но не ти се дават.
Юнакът бръкнал в дисагите и наистина напипал три жълтици, останали в гънките на едната торба. Дал ги на стареца.
— Ако питаш за страшно — рекъл му тоя, след като прибрал парите, — страшното е там, дето живее моят брат; хе в оная висока планина. Там има три самовили, които извадиха на брата ми очите: там иди, та да видиш какво е страх.
Юнакът се запътил за там, накъдето му посочил старецът. Но към планината отникъде не се виждала пътека: отвсякъде имало гъста гора, през която не можело да се мине с кон. Юнакът вързал коня си в подножието на планината и почнал да се промъква между стъблата на дърветата. Гората се свършила, изстъпили се едни високи скали — стръмни, остри, по които можела да се изкачи само дива коза. Юнакът почнал да се катери по тях, да пълзи, да дере колена и лакти; падал, ставал, пак се катерел, докато се уморил съвсем и седнал да си почива на една скала. Погледнал оттам нагоре: додето могло да се види, все такива стръмни скали стърчели.
„Излъга ме оня старец на извора — рекъл си момъкът. — Къде ще да е брат му, когато никакъв човек не може да се изкатери на тая планина? Тук трябва да живеят само диви кози, сърни и зверове.“
Погледнал надолу: колкото било мъчно изкачването, толкова по-мъчно му се видяло слизането.
„Не може да се слезе долу — рекъл си той. — И тъй съм почнал да се катеря, поне да се добера до върха, па оттам ще видя няма ли някъде пътека за надолу.“
И той почнал пак да се катери. Тъй се катерел и почивал цял ден. Едва на залез-слънце се изкачил над скалите. Там се простирали хубави поляни, горички, дъбрави; текли буйни поточета, цъфтели едри цветя. А сред една широка зелена равнина се издигал голям дворец. Юнакът се почудил, като го видял.
„Как е съграден тук, навръх планината, тоя дворец? — запитал се той. — Отде са минали тия, които са го градили, и как са изнесли навръх тия стръмнини каквото е трябвало за строеж?“
Когато наближил към двореца, видял, че на двора седи един белобрад старец, също като оня, който си киснел цървулите на извора. Старецът бил сляп.
— Добър ден, дядо — викнал юнакът още отдалеч.