Сетне старецът взел кривака и торбата, извел овцете и тръгнал да ги пасе, а момъкът останал в двореца да готви вечеря. Старецът водил стадото все по своите ливади; от страх да не би самодивите пак да му направят нещо, той не отишъл на самовилския връх. Но те го намерили и в долните ливади. Още вечерта, когато трите самодиви се върнали в пещерата и видели, че децата им са изгорели в огнището, те се заканили да разкъсат момъка. Като чули на заранта овчарски кавал, те си рекли една на друга:
— Ето че овчарят е излязъл да пасе стадото. Да го почакаме да дойде при нашия връх, па да го подмамим някак в пещерата и да го разкъсаме!
Чакали, чакали, но овчарят не дошъл на върха. Стадото пасло далече, чак в долните ливади, а и кавалът свирел тежко и уморено. Те не знаели, че тоя ден овчарува старецът. Като видели, че овцете се въртят все в ливадите под върха, самовилите се надумали да слязат сами и пак да се обзаложат с овчаря. Слезли и що да видят: старецът, прогледнал само с едното си око, свири с кавала и води овцете. Те се изстъпили пред него, заловили се на хоро и почнали да играят.
— Овчарю — рекла едната, — къде ти е другото око?
— Забравил си го е вкъщи — рекла на подбив другата.
А третата се престорила на кротка, та рекла на сестрите си:
— Недейте закача овчаря! Той ще ни посвири, а ние ще поиграем.
— Хайде, хайде, овчарю! — подели другите две. — Посвири ни да поиграем! Отдавна не си ни свирил.
А овчарят рекъл:
— Свирих ви веднъж, а вие ми взехте очите. Луд ли съм да ви свиря пак? Сега ще ми вземете главата…
Самовилите си поговорили нещо на своя език, а сетне едната казала на стареца:
— Хайде да се обзаложим, овчарю: ти ще свириш, а ние ще играем. Ако ни надсвириш, ще ти дадем, каквото поискаш; ако ли те надиграем, ще ни пуснеш довечера в двореца да удушим сина ти. Искаш ли?
— Искам, искам — рекъл зарадван овчарят.
Засвирил старецът, а самодивите заиграли. Той свири, те играят, той свири, те играят, докато пръстите му почнали едвам-едвам да се движат по кавала; уморил се и спрял.
— Не мога повече — рекъл старецът. — Не ме ли виждате: стар човек съм, не е за мене облог. Много ми е мъчно, че ще изгубя сина си, но няма какво да се прави: вие спечелихте облога!
Самовилите почнали от радост да скачат и да играят: злите им сърца тупкали от радост, като си помислели, че довечера ще убият момъка. А в това време юнакът сготвил вечеря, па отключил единадесетата стая и влязъл да види коня. Още щом се показал на прага, крилатият кон му рекъл:
— Бяг ще те спаси, юначе! Недей чака да се върне старецът, ами се яхни още сега на гърба ми, па да бягаме оттук! Старецът се е сговорил със самовилите: тая вечер те ще дойдат в двореца и ще те удушат; много са разлютени, че си им подплашил децата, та са изгорели. Влязат ли в двореца, нещо страшно ще стане. Хайде да бягаме по-скоро!
— Страшно ли? — викнал момъкът радостно. — Та аз за това страшно съм дошъл тук! Няма да бягам: нека дойде страшното!
А конят му казал:
— Ти търсиш страшно, юначе. За тогова, който се не бои, няма никъде страшно. И тук няма нищо страшно да видиш, но ще изпиташ големи мъки и накрай ще погине твоята юнашка сила без полза: няма да умреш в борба, а с хитрина ще те убият. Хайде да бягаме!
— Добре — казал юнакът. — Да бягаме!
— Но и друго знай — додал крилатият кон. — В дванадесетата стая има едно муле, и то крилато като мене; то лети от мене по-бързо. Старецът го пази за себе си. Той ще яхне мулето и ще ни настигне.
— Ами тогава какво да правим? — запитал момъкът.
— Ето какво: ти вземи едно стъкло с вода, шепа сол и един гребен, па ме яхни: по пътя ще ти кажа какво ще правим.
Момъкът взел вода, сол и гребен, яхнал коня и след малко слезли от планината. Пред тях се простряло едно широко поле, краят му се не виждал. Конят тичал с все сила, но полето се не свършвало. Уморил се юнакът: било вече мръкнало; той спрял коня и слязъл на едно място да пийне вода. Както бил уморен, задрямал. Но след малко го събудил един ужасен вятър. Конят пръхтял до него, вързан за дървото; щом станал юнакът, животното му рекло:
— Скоро се качвай, юначе: наближава старецът с мулето!
И той се качил на коня. Но мулето било много по-бързо от коня; на едно място старецът ги, току-речи, настигнал. Тогава конят рекъл:
— Юначе, хвърли по-скоро гребена, че старецът ни настигна с мулето!
Момъкът хвърлил гребена — и отведнъж полето зад тях се покрило с високи тръни. Старецът смушкал мулето, но то не могло да мине през тръните: удрял го, мушкал го старецът, то спряло и не искало да мръдне: трябвало да заобиколят трънливото поле. В това време юнакът с коня избягал доста надалеч, но понеже мулето било по-яко и по-бързо от коня, старецът пак ги настигнал. Тогава конят рекъл: