Забелязал съм, че когато съм с мотика в ръка, редовете изведнъж стават много и дълги. Иначе лекият и изящен инструмент след кратка употреба загрубява и започва да се държи некоректно. Изплъзва се без предупреждение, хвърля къчове, като се цели в левия ми пищял и разширената вена. Това съвпада с недружелюбните обноски на околната среда. Точно тогава ще се намери някой неидентифициран обект да ти пролази във врата и да ти раздвоява лоялността…
По времето, когато особено трябва да се внимава, щото бръснещата част да не скъси с няколко номера гумените ми цървули, се обажда и приспаната от експеримента болка. За известно време може да не и се обръща сериозно внимание. Препоръчително е да се тананика класическото: „… юнак лозе копае, ахмак вино пие…“, стъкмено по мелодията на квартетното адажио от „Лебедово езеро“.
Оп-па-ла! Кръстът! Сецна се! Знаех си, всеки с кръста си и аз с моя! Вече мотивирано, подпрян удобно на любимата мотика, мога да отдам дължимото на разкошния пейзаж, амфитеатрално разположен в краката ми. Това е предимството, да имаш на баир лозе! Скритото за наведения копач, е така щедро за любознателния надарен, умело подпрян, наблюдател.
За непрофесионалното око пейзажът е тривиален. Рамкиран отляво и отдясно с бетонните колове, отдолу с телта и гъстите филизи на лозите. Отгоре няма рамка. Облаците влизат и излизат от картината както си искат. Колко авангардно! Изглежда спазват някакво художествено правило, защото винаги са убедителни, връзват се добре с околната среда. Понякога звучат експресивно, драматично. Бравурно рошави, с абстрактни форми, невероятни цветове, изпраскани направо с шпаклата. Или с грубата четка. Скалите — непредсказуеми. Всеки път различни. Насечени — направо с гъста паста… Къщите на селото кротко си пасат ниско долу до реката. Мостчето и то — хем сладникаво, хем истинско. Зависи кой ще го пипне. В ръцете на някой по-втора ръка художник, не му мърда кича… В наши ръце, обаче, къде ти — хем четливо, хем модерно. Има да се кокорят… Е-е-ех, сега да съм художник, а не копач!
Мислено посягам към мотиката. Мислено кръстът ми се съпротивлява. Порочното ми въображение диктува: „… при такива ситуации е препоръчително болното място да се масажира чрез тъпчене с боси петички от маце в горния курс на близката гимназия…“.
— Ще ти дам аз на тебе, едно маце! — подвиква доброжелателно една бяла кърпа, мяркаща се няколко реда по-навътре в лозето. Кърпата си копа без проб-леми с кръста и чете мислите ми от разстояние. Това последното — безпогрешно и вече тридесет години. Позната ситуация…
— За къде си се разбързала?
— Ами виж кое време е!
— Кое?
— Ракиено, кое!
Кръстът внезапно ме отпуска. Мацето с босите петички нацупено слиза от болното ми място. Обидената му муцунка минава на заден план.
— Ще го мина с мотофрезата.
— Кога?
— По мотофрезено време…
— Бива!
След като и в най-смелите си мечти не успях да електрифицирам някоя от елитните си мотики и по този начин да я включа на автомат, се снабдих с мотофреза. От немай къде… Да ровичка с проектната си дълбочина от петнадесет сантиметра, да ме спасява от така наречения „гюрлюк“ — бурени и плевели. Сушево, несушево, друго я вирее, я не, за гюрлюка празно няма! Сочен, буен, да му се ненагледаш. Само мотофрезата му идва отхак! Така е в рекламните клипове. Върви си тя и си подсвирква последния топ-хит от емтивито. Икономична, практична, здрава, ровичка си, да ѝ се ненарадваш. Човекът-оператор, прикрепен зад нея е почти излишен. Ей тъй, просто си върви, натоварен само с контролни функции. Земята след него като каймак. Дълго време — никакви плевели!
Съдбата ме срещна с мотофреза-пловдивчанка. От ония, дето са връщани от много панаири. Двигателчето — американско, по японски лиценз на „Кавазаки“. Само като го погледна и заработва като шевна машина „Сингер“, едни такива ситни бодове, не шие, а бродира… няма туй-онуй, има-няма бензин, трака. Ясно, че японо-американската дружба е наред…
Българската част — железарията, обаче, не е на същото мнение. Само като си помисля за нея и се разпада. Още при покупката се наложи да я актуализираме. Навярно ми се е паднала фрезата-макет, с толкова бутафории беше нагиздена. Заменихме, каквото можахме с подръчни и подкрачни материали. Изцяло влезе в употреба един детски конструктор на сина ми от предучилищния му период, пружините на едно походно легло оенде производство, както и бракувани детайли от „Волга М-21“ и сешоар „Фьон“. Външно заприлича на модерна скулптура от Георги Чапкънов. Но само външно. Вътрешно беше жив дявол, своенравна, с тежък характер. Ни се води, ни се кара. Също като тъща ми — сестри да бяха, нямаше така да си приличат. Малко само да се разсея, да притъпя революционната си бдителност, току ще ми прищипе болезнено прасеца или ще ми повлече крачола. „Сингерът“ ще започне да прескача бодове и да къса конеца. Веднъж ремъците ми повлякоха лявата китка и я прекараха през всички водещи шайби. Сега пръстите ми са изящно издължени като на виртуоз цигулар или гинеколог, докато на дясната ми ръка са като на тракторист с втора специалност касапин… Няма да ви описвам, за да не ми падне съвсем рейтинга, как на заден ход ме набута в бетонния резервоар за бордолезов разтвор, който пък отдавна не беше ползван и жабунясал колкото си иска…