Ако успея да подкарам пловдивчанката, не ми остава време ни кръст да ме заболи, ни крайник. Виж зъб — да! Стискам зъби и скърцам… Току хукне напред, като на рали, ще направи някоя поразия. Я лоза ще откърши, я ще строши бетонен кол. Има и леви уклони, склонна е към саботажи; боксува, подскача и току забие нос и се окопава като фокстериер.
След близо тригодишно мирно съвместно съжителство, си поопознахме характерите. И аз не съм цвете за мирисане. Заимствал съм от съседите всички лоши думички, ползвани по адрес на магаретата им. Изработил съм си един чудесен шут с гумен ботуш четиридесет и пети номер, за вкарване в правия път. Има ефект. Пловдивчанката подвива задница — казва се продълбочител — и дълго се държи нормално, докато пак я прихване и хукне.
На връх моя патрон — Св. Св. Четиридесет и пет мъченици, я изтървах. Изтръгна от ръцете ми командния пулт, като бясна фрезира реда на зиг-заг, изви към зелето, накълца го като салата за ракия, прибави му и половин леха целина за повишаване на потентността и прескочи у съседите. Там каква я свърши, не смея и да си помисля даже…
Следите и се губиха цели два дни. Оскъдна информация получавахме само от криминалната хроника. На третия ден се върна кротка, кротка, с два нови болта от „Пежо“, дъх на фалшиво уиски, както и резервоар зареден с безоловен бензин…
Като припалваше изтърси:
— Айм, айм, айм… сори (съжалявам)… пър, пър пър… пър, пър, пър…
Пловдивчанките са така!
Март 1994 г.