Николай Райнов
Юнак над юнаци
Имало един много богат човек. Всичко си имал той: овце, кози, крави, волове — на стада, а коне — цяло хергеле. Само чедо си нямал. И мъжът, и жена му били много праведни хора: наглеждали болни, помагали на бедни, задомявали моми сирачета, прибирали пътници у дома си — изхранвали ги, постилали им да преспят, нагощавали ги, давали им хляб за по пътя. Ден не минавал да си нямат гостенин вкъщи; ту някой сиромах, ту вдовица, ту сираче, ту закъснял друмник. Не им бил сладък ни обядът, ни вечерята без гост.
Един ден се случило, та нямали гостенин за обяд. Много им било тежко, че няма кого да нагостят. След обяда домакинът станал, та отишъл на големия друм, що минавал малко настрана от къщата им, да види няма ли да мине някой пътник, та да го покани у дома си на вечеря. Мъка го налегнала, като видял, че се вече стъмва, а никой не минава по друма. Тръгнал да си върви, когато издалек се задал пътник, белобрад старец с тояга в ръка. Мъжът се спрял на пътя да го почака. Старецът наближил и го поздравил:
— Добър ден, синко.
— Добър ден, дядо — отвърнал човекът.
Старецът понечил да си замине по пътя, но онзи го спрял и му казал:
— Виждам те, че си уморен от пътя, дядо. Не щеш ли да дойдеш у нас на гости — да си починеш, да повечеряме заедно и да преспим, та утре да продължиш? Всеки ден ние си имаме гостенин, но днес никой не ни дойде, та булката ми ще ти се израдва като на баща, щом те види, че идеш.
— Добре — казал старецът, — като ме каниш да дойда.
И тръгнал подир домакина. Отишли у тях. Жената се наистина много зарадвала, че и тоя ден им дошъл гост, разшътала се и сготвила най-вкусна вечеря, та сложила да ядат. Седнали тримата на трапезата, навечеряли се и почнали да си приказват. Тогава стопанинът зинал, та се оплакал на стареца, че всичко си имали, но само от едно били лишени: нямали си чедо.
— Ето че и аз, па и жена ми сме вече на години, почваме да застаряваме, а си нямаме рожба — да й се радваме на старини.
— Недейте тъгува — утешил ги старецът, — и това ще стане.
На заранта пътникът станал да си върви, а домакинът му напълнил торбата с хляб и тръгнал да го изпрати, както е редно. Стигнали до пътя и на раздяла старецът казал:
— Дойде ми на ум, синко, за онова, що приказвахме снощи.
И като бръкнал в пазвата си, извадил две ябълки, подал ги на човека и му рекъл:
— Вземи тия ябълки. Едната ще разрежеш на две и ще я изядете с жена си. До година ще ви се роди момче. То ще има на челото си звезда и ще стане най-силният човек на света. Юнак над всички юнаци ще бъде.
После извадил изпод дрехата си една сабя, дал я на домакина и му казал:
— Тази сабя ще пазиш за сина си. Когато стане на двадесет години, ще му я дадеш, но ще му кажеш, че ако чужда ръка я извади из ножницата — той ще умре от това. А другата ябълка ще разсечеш на дванадесет резена. В твоето хергеле има дванадесет щири кобили: те не са се ожребвали досега ни веднъж. На всяка от тях ще дадеш по един къс от ябълката и те ще зажребят. Когато се ожребят, ще прегледаш жребчетата, кое от тях има на челото си рог: него ще оставиш, а другите единадесет ще избиеш, за да бозае живото от всички дванадесет кобили. Тоя кон ще бъде кон за сина ти: и той ще стане най-силен от всички коне на света. Хайде сега — сбогом, синко!
Тъй рекъл старецът на домакина и — преди оня да му отговори — изчезнал, сякаш потънал подземи. Залисан от това чудо, мъжът се обръщал насам-натам — да види къде се е изгубил старецът, но не можал вече да го види. Отишъл си той вкъщи и направил, каквото му бил поръчал пътникът.
Всичко станало, както било предречено. След година мъжът и жената си имали момче; детето се родило пъргаво и буйно, белязано: на челото му имало звезда. Ожребили се и дванадесетте кобили: едно от жребчетата имало рогче на челото си. Стопанинът поръчал да убият единадесетте, за да може останалото жребче да суче от всички кобили, та да се охрани; то бозаело от всички, но пак му било малко. Когато момчето станало на петнадесет-шестнадесет години, то било вече толкова силно и сръчно, че ходело из горите по лов и дето види сърна, елен или друго животно, веднага го хващало живо и го занасяло у дома си. А когато навършило двадесет години, казало на баща си:
— Татко, мълва се носи, че в някакъв град имало юнак, който можел да чупи с ръце конска плоча, а две — да свива. Искам да вървя да видя какъв е този юнак.
— Добре — казал баща му. — Щом искаш да ходиш по чужди места и градове, влез между нашето хергеле, та си избери най-добрия кон — и върви, където ти е воля.
Момъкът отишъл при конете и почнал да си избира кон. Слугите му казали кои са най-добри коне. Той хванал един за опашката, завъртял го около себе си и го хвърлил. Хванал втори, хванал трети — все му се видели слаби: нямало ни един дотолкова силен, че да не може да го помръдне.