— Няма ли други по-добри коне? — запитал той ратаите.
— Няма — рекли му те. — Има още един, запасал се е хей там, в шумата, но той е много стар и не е хубав. Па е и белязан: има рог на челото си; не е за яздене.
— Я ме отведете при него да го видя! — рекъл им той.
Ратаите го отвели и му посочили коня. Момъкът го уловил за опашката и се насилил да го завърти, но не можал да го мръдне от мястото му.
— Ето кон за мене — рекъл той, па го хванал за гривата, яхнал му се и си отишъл дома.
Като видял бащата сина си, че язди белязания кон, сетил се веднага за сабята и за онова, що му бил казал преди двадесет години старецът. Той разказал тогава всичко на момъка, отишъл в стаята, дето бил скрил сабята, взел я и му я донесъл. Тя светела като нова. Като я видял, момъкът подскочил от радост, че си намерил такова добро оръжие. Той се натъкмил, запасал сабята и подкарал коня си към оня град, където се разказвало, че живее юнакът, който чупел конска плоча. Стигнал там и намерил прехваления юнак.
— Ти ли си, юначе, онзи, за когото казват, че чупел конска плоча?
— Аз съм. Една чупя, а две прегъвам.
— Я покажи да видя!
И юнакът взел една конска плоча, напънал се и я счупил. После взел две, стиснал ги с ръце, опрял ги на коляното си и ги превил.
— Това не е юнащина — рекъл момъкът. — Аз мога три да счупя…
— Ако счупиш не три, а две — казал му юнакът, — аз ще оставя тоя град и ще вървя някъде да паса говеда.
Момъкът взел три плочи, извил ги с голяма сила и ги счупил. Юнакът се засрамил и наистина избягал от града. А момъкът станал и тръгнал да ходи по градове и царщини — да търси други юнаци, с които да си мери силата.
Чул той за някакъв юнак в една планина. Хората разправяли, че който отиде там, не се връщал жив. Тръгнал момъкът да дири планината. Питал тук, питал там, разбрал най-сетне къде е. Запътил се право за там. Когато се изкачил на самия връх на планината, съзрял наблизо една бяла кула сред хубава градина. „Там трябва да живее прочутият юнак“ — помислил си той и препуснал коня си към кулата. Но тъкмо наближил, току изприпкал пред него откъм кулата един страшен арапин с гола сабя, яхнал на черен кон, силен и запенен.
Арапинът викнал с толкова гръмлив глас, че се потресла гората:
— Кой си ти, незнаен юначе? Накъде си тръгнал така? Мигар не знаеш, на чий синор се намираш?
Колкото и страшно да ревял арапинът, на момъка не мигнало окото от тоя вик. Той изтеглил сабята и се спуснал върху него. Когато се приближил, арапинът видял, че юнакът има на челото си звезда, а конят му е с рог; той познал, че с него се бие най-силният на земята, и тутакси скочил от коня, паднал ничком наземи и почнал да се моли на юнака да го прости. Момъкът си скрил сабята, слязъл също от коня и рекъл на арапина:
— Хайде стани, стани! От що се изплаши толкова? Такъв ли си прехвален юнак, от когото треперят всички наоколо!
Тогава арапинът станал, но не бил вече черен, а бял човек, много гиздав на лице. Той се поклонил на юнака и му рекъл:
— Господарю, аз съм дух и затова имам тая сила, но ти — както се вижда по звездата на челото ти — трябва да си по-силен от всички духове, а конят ти — както го гледам с рог — ще да е най-силен от всички коне, па и не само от конете, а и от всички животни. Няма на тоя свят сила — равна на твоята. Отсега ме смятай за свой роб.
Като рекъл това, духът повел юнака към кулата. Там яли и пили три дни и три нощи — и оттогава се сбратимили. Духът рекъл на своя побратим:
— Някой ден аз може да ти дотрябвам, защото имам изкуство, каквото друг няма. Ако легна наземи и се вслушам, мога да чуя що става чак накрай света: бой ли се води, дете ли плаче, пчела ли бръмчи — всичко чувам по земята.
Когато юнакът тръгнал да си върви, попитал духа не знае ли някъде друг юнак, с когото да си премери силите.
— Има — рекъл духът — още двама юнаци над юнаците, все мои побратими; те живеят на две планини. От тях по юнаци няма; но и те не могат се бори с тебе: ще ги надвиеш.
И той му казал къде са планините, на които ще дири двамата юнаци. Сетне го изпроводил до върха на планината и му рекъл на прощаване:
— Може всичко да се случи, побратиме. Човек на човека потрябва. Затова кажи ми как да те зная, че си жив и здрав, та ако ти се случи някоя беда или изпаднеш в тежка мъка — да ти се притека на помощ.
Юнакът извадил късче книга, пуснал си малко кръв от пръста, написал нещо с кръвта и дал книжката на побратима си, па му казал:
— Пази тая книга и я поглеждай всяка заран. Додето писмото си стои червено, знай, че съм здрав и вън от опасност. Но почне ли да позеленява, сигурно съм болен или в голяма беда. А позеленее ли съвсем, знай, че съм умрял.