След това двамата побратими се целунали и се простили. Юнакът се качил на коня си и препуснал надолу, низ планината, а духът се върнал в кулата. Момъкът минал тая планина, минал и други три, по-високи, докато стигнал до четвъртата, най-висока от всички. Там живеел втори дух, по-силен от първия, но и него юнакът надвил, оня му се поклонил и се сбратимили. Той пък имал друго изкуство: додето мигне човек с око, можел да се спусне на хиляди метра дълбоко в земята и пак да излезе. И с тоя дух юнакът ял и пил, а на прощаване и нему дал една книжка, написана с кръв — да знае по нея кога е здрав и жив и кога го заплашва беда. Вторият побратим казал на юнака на коя планина ще намери третия дух и юнакът се запътил за там.
Той възлязъл през други три планини, още по-високи, на четвърта, най-висока от всички. Навръх планината се виждало езеро, голямо колкото едно море. Духът се навеждал, всмуквал в устата си цялото море до капка и после пак го изливал из устата си. Това било за него играчка. И тоя дух познал юнака и му се поклонил. И с него се спобратимили, яли и пили, а на прощаване юнакът дал и нему една книжка, написана с кръв, както и на първите двама.
Тръгнал пак юнакът да обхожда земята и да търси юнаци, с които да си мери силата. Стигнал до едно дълго и широко поле, на което се не виждал краят. Тук-таме то било засадено с овошки, а надалек сред полето се виждала една голяма къща, хубава като царски дворец, цяла покрита със злато. Тръгнал право към нея. Когато малко понаближил, видял край къщата езеро, три пъти по-голямо от онова, което всмуквал в устата си неговият побратим от най-високата планина. Юнакът си помислил, че на това хубаво място и в тая толкова богата къща сигурно живее някой цар, но се много почудил, че не вижда никакъв човек наоколо да се мярка; нямало ни войска, ни стражи — да пазят двореца. Стигнал той до самата стена на двореца, пред една висока желязна врата, но пак не съзрял човек. Вратата била заключена. Момъкът почнал да чука — да му отворят — и все поглеждал дали няма да види някого по двора, но и там се не мяркал жив човек. Той почнал да тропа още по-силно и чак тогава съзрял, че по мраморните стълби на двореца слиза една млада жена, много хубава, лична като царица, облечена цяла в коприна, сърма и злато. На ръцете й блестели гривни и пръстени, на ушите — обици, на шията — огърлица — все с едри и отбрани скъпоценни камъни, които светели като пламък. Жената дошла до вратата и я отворила. Като видяла, че пред нея стои на кон млад и гиздав юнак, сълзи й покапали от очите и тя нажалено свела очи към земята.
Юнакът я запитал:
— Защо плачеш, честита царице? Каква мъка ти къса сърцето?
А тя рекла:
— Ох, незнайни юначе, не съм царица аз, ами съм жена на един свиреп и лют арапин, по-силен от всички юнаци. Баща ми е цар на една земя недалек оттука. Аз бях сгодена за един млад юнак — като тебе хубав, но когато годеникът ми беше пратил сватове да ме вземат, отде се вести тоя проклет арапин: като вихрушка долетя с коня си, грабна ме изсред сватовете и ме донесе тук. По цял ден ме държи затворена и никъде ме не пуска. Той е голям юнак: и хиляди да му излязат насреща, ще ги погуби. Та аз вече за себе си не жаля; привикнах на тоя черен и тъмен живот, но ми е жал за тебе: такъв ли ти е бил късметът — млад и зелен да загинеш! Арапинът сигурно те е видял още отдал ек, че идеш насам, и след малко ще дойде да те убие. Моля ти се, бягай по-скоро оттук — да не видя как ще падне тавата ти пред моите очи. Моля ти се, бягай, защото — ето го, че иде проклетникът! Виждаш ли хей там праха, що се дига като гъста мъгла: тоя прах се дига от неговото силно препускане!
— Не бой се, царкиньо! — утешил я юнакът. — Аз съм дочаквал много по-силни юнаци от него.
Арапинът бил в полето по лов и наистина бил съзрял отдалек юнака: видял го, че говори с жена му на вратата. Той побеснял от яд и препуснал толкова силно, че цели облаци прах се дигнали на пътя. От устата му излизала пяна от гняв, а от очите му изскачали искри от буйност. Юнакът обърнал коня си към него, изтеглил сабята и полетял — да го посрещне. Арапинът също изтеглил своята сабя и се хвърлил върху юнака с такава ярост, че царкинята се уплашила, побегнала от вратата и отишла чак на чардаците — да гледа оттам. Юнакът с един замах отсякъл главата на арапина и му строшил сабята, а подплашеният кон отмъкнал надалек трупа на арапина. Като видяла това, жената радостно се спуснала по стълбите и се затекла до желязната врата, отворила я и причакала юнака. Той влязъл в двореца на арапина, оженил се за жена му и оттогава заживели двамата щастливо. Юнакът се отказал вече да ходи по света и да търси други юнаци.