— Стига, недей плака! — рекъл й юнакът. — Хайде, прощавай, че се пошегувах! Сега ще ти кажа право: силата ми е в сабята. Ако чужда ръка извади сабята ми от ножницата, аз ще умра тутакси.
На сутринта той пак излязъл. Царкинята отишла веднага при сестра си, та й се похвалила, че мъж й не е лъжец като другите мъже, защото й бил казал къде му е силата.
— Сега и аз вярвам да ти е казал истината — рекла сестра й.
Вечерта, когато юнакът и жена му се прибрали в стаята си и заспали, сестрата на царкинята ги издебнала, полека отворила вратата и влязла в стаята. Тя видяла, че сабята виси на стената, закачена при дрехите на юнака, взела я, излязла из стаята и отишла при голямото езеро. Там измъкнала сабята из ножницата и я хвърлила в езерото. Сетне отишла при своите слуги, заповядала им да впрегнат по-скоро колесницата и си заминала при баща си. Тя му казала, че зет им е вече мъртъв. Царят веднага събрал отбор войска и я пратил да доведе дъщеря му в двореца, а на оня царски син, който я искал за жена, известил — да се стяга за сватба.
На заранта невястата станала и чакала — да стане и мъж й; тя сама отишла в обора, та оседлала коня му, защото мислела, че ще излезе и тоя ден по лов. Но юнакът не ставал. Тогава тя се затекла в стаята — да му очисти оръжието — и веднага видяла, че сабята я няма. Жената всичко разбрала; отишла да дири сестра си: обиколила целия дворец, но я не намерила. Върнала се при мъжа си: той бил мъртъв. Почнала да го буди, да го вика, но всичко било напразно; попипала му челото, ръцете: те били студени като лед. Заплакала царкинята над него, сълзи като град почнала да рони; викнала да плаче и да нарежда, та целият дворец се разтърсил. Скубела си косите, проклинала сестра си, късало й се сърцето, че издала тайната на мъжа си. И плач, и клетви, и мъка: нищо не помагало — юнакът бил мъртъв.
А в това време се чула голяма глъчка пред двореца и звънтеж на оръжие се разнесъл откъм вратите на крепостта. Войската, пратена от царя, вече тропала на желязната врата. Никой не отварял. Царкинята разбрала всичко, но не могла да се откъсне от трупа на мъртвеца и да се затече да отвори. Войниците удряли все по-силно, докато изкъртили вратата и нахлули в двора като бесни. Но в двора ги посрещнал конят на юнака; животното разбрало, че нещо е станало с господаря му, откъснало се от веригата, с която било вързано, и полетяло срещу враговете. Те се изплашили, като видели тоя бесен кон с рог на челото, отдръпнали се, но войводата дал заповед да уловят коня и да го вържат.
Ала кому държало сърце да приближи? Най-сетне всички оградили коня от вси страни, но силното животно почнало да пръхти, да рита, да боде; то засипало с пясък и камъни войниците, мнозина оставило на място, лудеело и се въртяло на всички страни и все поваляло по един, по двама. Стотина хора паднали, докато заловят коня, а двадесет души трябвало да го държат вързан с въжета. Царкинята гледала от прозорците всичко. Като видяла, че войската се качва вече по мраморните стълби и след малко ще нахлуе в двореца, излязла на вратата и рекла:
— Стойте — който където е! Знам кой ви е пратил и защо идете. Хайде върнете се назад: нямате работа да влизате в моя дворец! Който дръзне да пристъпи крачка напред — нека знае, че ще кажа на баща си да му вземе главата. Вървете си: аз сама ще се върна при баща си!
Войниците, като чули тия думи, уплашили се и се върнали. Царицата заключила стаята, дето лежал трупът на юнака, и тръгнала с войската.
Тримата побратими на юнака всяка заран поглеждали книжките. През тая нощ, когато балдъза му изтеглила сабята из ножницата, първият побратим, който можел да чуе що става накрай света, бил станал много рано. Той погледнал книжката: кръвта била позеленяла. Като видял това, подскочил — сякаш го змия ухапала. Той начаса отлетял при другия побратим. И този бил току-що станал, и той забелязал, че писмото било позеленяло. Затекли се двамината при третия си побратим и му казали:
— Хайде по-скоро да вървим, че нашият побратим е загинал! Но на коя страна на земята да го търсим?
— Ей сега ще ви кажа — рекъл им първият побратим. — Почакайте малко!
Той легнал наземи, да слуша къде що става, след малко дигнал глава и казал на побратимите си, че в това и това царство се чувал голям шум, а другаде всичко било спокойно. Тръгнали за там. На половината път същият побратим ги спрял, пак легнал наземи, послушал малко, па им рекъл:
— Там ще да е. Цвилят коне, звънтят оръжия, много хора охкат и падат мъртви, силен женски плач се чува, та цепи небето. Голяма битка се води в двореца на страшния арапин. Там трябва да е загинал нашият побратим: бързайте да бързаме за там — дано го намерим и му помогнем!