И дядо Руси си спомня, че между многото приказки, които ходеха из селото, той беше чувал, че двама калугери преспали през денеси в метоха. И те носели една книга, намерена в Света гора, в която се пишело, че Турция ще падне. А щом пише тъй, тъй и ще стане. Свършено.
Ясно виждаше дядо Руси накъде отива работата. И се страхуваше, и се радваше. А инак всичко си вървеше по старому. Хубаво време, слънце. Балканът се разхубавил, зелени дъбрави го опасват долу, по-тъмни в средата, а най-високите чуки, изрязани в небето, са, както винаги, сини. Над тях бели облаци се спрели, като кули. И в селото — и в него пролет. Гъста и тежка зеленината на овошките, някъде над сухите дувари се синее люляк или висят жълти кичури на цъфнал салкъм. Боси момичета пробягват от порта до порта и на главите им са закичени червени лалета. Топло е, хубаво е. Тъй е винаги, когато има нещо да се случи.
Но сред бял ден и в такова хубаво време на дяда Руся се струва, че нищо лошо не може да се случи. Лъжа му се виждаше и това, което беше видял през ключалковата дупка. Да не би пък тъй да му се е привидяло! И макар че беше като зараснал на пейката, той става и тръгва към дюкянчето на Милуша. Искаше да погледа, да изпита.
Дядо Руси се изправя на малкото прозорче. Наведен над тезгяха, Милуш работи. Пред него стой стара жена.
— Че както ти рекох, Милуше — говори тя като през сълзи, — да ги направиш. Ама хубавичко, здравичко. И колкото ти казах, не ми вземай повече, Милуше…
Влиза млада булка, страните и червени, пълни, ще се пукнат, веждите и източени като пиявици. Тя слага пред Милуша черни контешки чепици с пиринчени токове и бързо-бързо започва:
— Вземи, Милуше, да ги направиш, направи ги най-напред. Трябват ми. Ама слушай, Милуш, хем да ги направиш здравичко, хубавичко. И много няма да ми искаш!
Дядо Руси се смее. Лъсват във влага и очите на старата — смее се и тя. Булката пламва като божур, оглежда се, попипва се по ръченика, по дрехите — не знае защо се смеят.
— И ти ли искаш малко да ти вземе? — сопва се дядо Руси не на шега. — Хайде, таз е бедна барем, а ти? Свекър ти е червясал от пари, алтъни има с крина да ги мери…
— Кажи, Милуш, че бързам — казва булката докачена.
Милуш повдига глава. Ризата му е разкопчана — яки, издути гърди, врат като дънера на дъб. Малко бледо е лицето му, напъстрено с жълти капчици, завити са нагоре русите му мустачки, но очите му са добри. Сини очи с черни пръчици в тях, които се смеят. Същите очи на дяда Руся.
Милуш взема донесените обувки, оглежда ги отгоре, отдолу и казва:
— И повече не давате, а? Добре, нека да е тъй. Ще ги направя.
И се усмихва. Една усмивка, която е най-доброто му обещание. Това жените знаят и повече не се пазарят. Булката изхвръква навън и тича по слънцето през улицата. С охкания и въздишки излиза и старата жена. Отива си на пейката и дядо Руси. „Не му е за парите — мисли си той за Милуша. — Гледа само да свърши работата всекиму и туйто.“
Мина се още някой и други ден. Милуш работеше. Насреща имаше дъсчен плет, а до него ябълка. Там често се явяваше Люца, дъщерята на комшиите, и поглеждаше към дюкянчето. Вечер Милуш отиваше до плета под клоните на ябълката и приказваше с Люца. Черна и още по-висока изглеждаше тополата и зад клоните и като злато грееше месецът. Дядо Руси стоеше на пейката си, правеше се, че не вижда нищо, но в тия минути му идваха най-тежките мисли.
Съмваше се и отново се повтаряше същото. Субашът Али излизаше пред конака и гледаше. Додованяка дохаждаше, както и по-рано, в дюкянчето. Току се появеше отнякъде с изшилен черен калпак от яре, със сипаничево лице, одърпан, напрашен. Личеше си, че слиза от Балкана. Спре се, огледа се наляво, огледа се надясно и хлътне в дюкянчето, като лалугер в дупката си. Седеше там дълго, а като минеше покрай дяда Руся, преправяше лице и се преструваше на божа кравица. Това веднъж разсърди дяда Руся и той го спря.
— Е, Пенчо — каза му, — ще ги сечем ли?
— Да сечем ли? Какво да сечем?
— Зелките.
— Какви зелки, дядо Русе?
Най-после дядо Руси му казва какви зелки, и то тъй високо, че можеше да чуе и субашът Али, който, както винаги, стои пред конака. Додованяка трепва, поглежда дяда Руся в очите и разбира, че няма какво да крие от него. От тоя ден насетне той винаги се отбиваше и при дяда Руся. Седяха двамата на пейката, гледаха Балкана и си приказваха. Виждаха ги хората, но не знаеха какво си говорят. Виждаха само как дядо Руси от време на време замахва с ръка, като че сече. Или също тъй с ръка успокоява Додованяка, като че му дума: „Потрай, потрай още малко!“