Андреев седна до него. Кузнецов беше „битовак“, бе убил някого на село.
— Слушай — рече Кузнецов. — Вчера ме привикаха.
— Къде?
— Там. Оттатък моста.
— И какво?
— Наредиха ми да напиша заявление срещу теб.
— Срещу мен ли?
— Да.
— А ти?
— Написах го. Какво можех да направя?
„Наистина — помисли си Андреев, — какво може да се направи?“
— И какво писа?
— Ами това, което ми казаха. Че си хвалил Хитлер…
„А не е подлец — помисли си Андреев. — Той е просто един нещастен човек…“
— И какво смятат да правят с мен? — попита Андреев.
— Не знам. Следователят каза, че това им трябва просто така.
— Разбира се, че е просто така — рече Андреев. — Нали присъдата ми изтича тази година. Ще имат време да ми лепнат нова.
Вагонетките затрещяха по нанадолнището.
— Ей, вие! — извика старшият на хоризонтала. — Бъбривци! Поемайте вагонетките!
— Аз май ще се откажа да работя с теб — каза Кузнецов. — Когато пак ме извикат, ще отговоря: не знам, не работя с него. Та така…
— Най-добре ще е — съгласи се Андреев.
От следващата смяна заедно с него започна да работи Чудаков, също „битовак“. За разлика от приказливия Кузнецов той повечето време мълчеше. Или си беше такъв по рождение, или „оттатък моста“ го бяха предупредили.
След няколко смени Андреев и Чудаков ги сложиха на вентилационния щрек на горния хоризонтал да спускат по тридесетметровия наклон празните вагонетки и да изтеглят пълните. Нагласяваха колелата върху релсите, които водеха надолу, прикрепваха към вагонетката стоманено въже и задържайки с барабана на скрипеца, спускаха вагонетките. Редуваха се да ги закачат. Беше дошъл редът на Чудаков.
Вагонетките вървяха ли вървяха една след друга, работният ден беше в разгара си, когато Чудаков неочаквано сбърка — бутна една вагонетка надолу, без да е закачил въжето. „Орел!“ — авария в шахтата! Чу се глух грохот, дрънчене, трясък на подпори; нанадолнището се изпълние бели облаци прах.
Чудаков веднага го арестуваха, а Андреев се прибра в бараката. Вечерта го извикаха при Косаренко, при началника.
Онзи нервно кръстосваше кабинета си.
— Какво си направил? Питам те какво си направил? Саботьор!
— Да не сте се побъркали, гражданино началник — рече Андреев. — Та Чудаков случайно…
— Ти си го подучил, гадино! Саботьор! Спрял си работата в шахтата!
— Какво общо имам аз? И никой не е спирал шахтата — тя продължава да си работи… Защо сте се развикали?
— Не знаеш, а? Виж какво пише Корягин… Той е партиен член.
И наистина, на масата имаше голям рапорт, изписан със ситния почерк на Корягин.
— Ще отговаряш!
— Ваша воля!
— Изчезвай, гад!
Андреев излезе. В бараката, в стаичката на десетниците се водеше шумен разговор, който секна с влизането на Андреев.
— Кого търсиш?
— Вас, Николай Антонович — рече на старшията Андреев. — Къде да отида на работа утре?
— Ти първо изкарай до утре — обади се Мишка Тимошенко.
— Не е твоя работа.
— Ето, заради такива умници ме осъдиха, честна дума, Антонич — рече Мишка. — Заради тия Иван-Ивановичи.
— Е, тъкмо при Мишка ще отидеш — каза Николай Антонович. — Корягин нареди така. Ако не те арестуват. А Мишка ще те вкара в правия път.
— Трябва да си знаеш мястото — строго се обади Тимошенко. — Проклет фашист.
— Ти си фашист, глупак такъв — каза Андреев и отиде да раздаде нещата, които имаше, на другарите си — резервните партенки, стария, но още здрав памучен шал, за да няма нищо излишно, когато дойдат да го арестуват.
Съсед по нар му беше Тихомиров, бивш декан на минния факултет. Работеше в шахтата като крепач. Главният инженер се беше опитал да „издигне“ професора поне до десетник, но началникът на въгледобивния район Свишчев му бе отказал категорично и го бе изгледал с неодобрение.
— Ако назначим Тихомиров — рече той на главния инженер, — тогава за вас няма да има работа в шахтата. Разбрахте ли? И да не съм чул повече подобни приказки.
Тихомиров очакваше Андреев.
— Е, какво стана?
— Няма да го вземаме присърце — рече Андреев. — Какво да се прави, война е.
Не го арестуваха. Оказа се, че Чудаков не иска да лъже. Държаха го около месец на карцерна дажба — чаша вода и триста грама хляб, ала не можаха да го склонят да напише никакво заявление: Чудаков не беше в затвора за първи път и знаеше кое колко струва.
— Какво ми даваш акъл? — рекъл на следователя. — Андреев не ми е сторил нищо лошо. Знам законите. Нямате никакъв интерес да ме съдите мен. На вас ви трябва Андреев. Да знаете, че докато съм жив, няма да можете да го осъдите, още много лагерен хляб има да ядете.