На следващия ден след пристигането на групата на Мейс професорът ни събра, за да ни разкрие към каква политика възнамерява да се придържа в близките дни.
— Надявам се да минем без недоразумения — каза той малко притеснено. — Моето мнение е, че те могат да ходят където поискат и да фотографират каквото пожелаят. Но е недопустимо да вземат каквото и да било. Също така не можем да им позволим да се върнат със своите материали на Земята преди нас.
— Не виждам как ще ги спрем — възрази Аштън.
— Е, макар че досега не възнамерявах да избързвам, при тези обстоятелства бях принуден да подам заявка за приоритет по отношение откритието на Пет. Миналата нощ я изпратих по радиото до Ганимед и в този момент вече би трябвало да е пристигнала в Международния съд в Хага.
— Никой не може да предяви претенции някое астрономическо тяло да бъде обявено за негова собственост. Тази договореност бе приета още през миналия век във връзка с колонизирането на Луната.
Професорът се усмихна накриво.
— Не забравяйте, че не се опитвам да анексирам астрономическо тяло. Аз предявих иск, който обикновено се отправя в случаите на спасяване на изоставен кораб. Според международното право всеки такъв кораб принадлежи на спасителите си. При това искът е от името на Световната научна организация. Ако Мейс отнесе какво то и да било от Пет, на практика би извършил кражба. Утре кротко ще му обясня как стоят нещата, просто за да не му идват наум разни блестящи хрумвания.
Наистина идеята да се разглежда Пет като спасен кораб беше малко странна и аз можех да си представя как след завръщането ни у дома щяха да се разгорят някои много интересни юридически спорове. За момента обаче действията на професора осигуряваха определена защита на ценния обект и можеха да разколебаят решението на Мейс да пристъпи към събиране на сувенири — или пък ние бяхме прекалено големи оптимисти, щом се надявахме на това.
След поредица от тънки организационни ходове успях да направя така, че да попадна в една двойка с Мериън по време на няколко от пътешествията й във вътрешността на Пет. Изглежда Мейс нямаше нищо против, пък и не съществуваха причини, поради които да се притеснява. Космическият скафандър е най-сигурният начин — който някога е бил или ще бъде измислен — да се запази нечие целомъдрие. Толкова по-зле за мен.
Беше съвсем естествено от моя страна да я заведа в художествената галерия и да й покажа находката си. Тя остана дълго неподвижна в съзерцание на статуята, когато я осветих с фенера си.
— Толкова е прекрасна — успя да се съвземе накрая тя. — Само като си помисли човек как е стояла тук в очакване, в мрака, през всичките тези милиони години. Ще трябва да й дадете някакво име!
— Вече го сторих. Кръстих статуята „Посланикът“
— Защо?
— Смятам я за пратеник, който носи поздрави за нас. Създателите му са знаели, че един ден някой непременно ще дойде тук и ще я намери.
— Май че сте прав. Посланикът… Наистина й подхожда. Не ви ли се струва, че излъчва благородство, а също и някаква огромна тъга?
Убедих се, че Мериън беше много интелигентна жена. Удивително лесно възприе моята гледна точка и демонстрираше интерес към всичко, което й показвах. Но „Посланикът“ я очарова повече от всичко друго и тя постоянно се връщаше към него.
— Знаете ли, Джек, трябва да вземете тази скулптура на Земята — каза тя. (Мисля, че този разговор се със тоя на следващия ден, след като и Мейс също я беше разгледал.)
Аз въздъхнах.
— Професорът също би желал, но тя изглежда тежи цял тон. Няма да ни стигне горивото. Боя се, че ще трябва да почакаме до следващия път.
На лицето й се изписа озадачено изражение и тя се понечи да протестира:
— Но нали предметите тук нямат тегло…
— Това е съвсем различно — започнах да й обяснявам аз. — От една страна е теглото, а от друга — инерцията и между тях има съществена разлика. Инерцията… Е, няма значение. Капитан Сърл ни заяви категорично, че няма как да я откараме до Земята.
— Колко жалко — въздъхна Мериън.
Забравих за този разговор до нощта преди старта. Бяхме оставили зад гърба си още един напрегнат и изтощителен ден, през който опаковахме оборудването си.
Разбира се, една част от него оставихме, за да улесним бъдещите експедиции. Вече бяхме изразходвали цялата си фотолента. Както отбеляза Чарли Аштън, ако в този момент срещнехме жив джовианец, нямаше да има на какво да запечатаме това събитие. Мисля, че на всички ни се искаше да си починем, да подредим впечатленията си и да се съвземем от този толкова непосредствен контакт с една чужда цивилизация.