— Много добре ви е известно — отговори хладно професорът. — Аз ви предупредих съвсем ясно, че не бива да вземате нищо от Пет. Вие присвоихте предмет, който не би принадлежи.
— На кого ли пък принадлежи? Нека да бъдем разумни Не можете да претендирате, че всичко на тази планета е ваша лична собственост.
— Това не е планета, а кораб и в случая трябва да се прилагат законите, които важат за спасени кораби.
— Откровено казано, твърдението ви е доста спорно. Не смятате ли, че трябва да изчакаме решението на съда по този въпрос?
Професорът беше ледено учтив, но аз виждах, че напрежението е страхотно и всеки момент щеше да последва експлозия.
— Слушайте, мистър Мейс — произнесе той със зловещо спокойствие. — Присвоили ли сте най-важната находка, която направихме тук. Готов съм да приема, че не си давате сметка какво точно сте извършили и че не сте в състояние да разберете гледната ми точка на археолог. Върнете статуята, ние ще ви върнем горивото и няма да обсъждаме повече случилото се.
Мейс замислено потри брадичката си.
— Не разбирам защо трябва да вдигате толкова шум, като се има предвид, че всичко останало на Пет е непокътнато.
Именно тук професорът направи една от редките си грешки.
— Вие говорите като крадец, който е задигнал „Мона Лиза“ от Лувъра и се оправдава с това, че никой няма да забележи отсъствието й при наличието на толкова много други експонати. Тази статуя е уникална и не може да бъде сравнена с никое земно произведение на изкуството. Ето защо съм решен да я получа обратно.
Когато водите преговори за сключване на сделка, при никакви обстоятелства не бива да позволявате на партньора си да разбере, че силно желаете да получите обекта, който договаряте. Видях в очите на Мейс да проблясва пламъчето на алчността и си казах: „Аха, сега вече той ще ни покаже какво представлява.“ И си спомних забележката на Фултън за танкера от Ганимед.
— Дайте ми половин час за размисъл — каза Мейс и се обърна към изхода.
— Добре — отвърна сухо професорът, — половин час, но не повече.
Трябва да призная, че Мейс се оказа голям тарикат. След пет минути видяхме как антената на неговия предавател трескаво се задвижи и спря едва когато се насочи към Ганимед. Естествено, ние се опитахме да подслушаме разговора, но те бяха включили шифроващо устройство. Тези вестникари явно не се доверяват много един на друг.
Отговорът дойде само след няколко минути. И той също беше зашифрован. Докато изчаквахме новия развой на събитията, свикахме военен съвет. Професорът вече навлизаше в етап, когато упоритостта му го подтикваше да не се спира пред нищо. Беше разбрал, че е сгрешил в преценката си и това го вбесяваше.
Мисля, че Мейс си даваше сметка за състоянието му, тъй като се върна с подкрепление. Придружаваше го неговият пилот Доналд Хопкинс, който явно се чувстваше неловко.
— Успях да уредя нещата, професоре — заяви самодоволно Мейс. — Може да ми се наложи да почакам малко, но ще си тръгна оттук и без вашето съдействие. Все пак трябва да призная, че ако постигнем споразумение, това би ми спестило време и пари. Чуйте моето предложение: върнете ми горивото, а аз ще ви предам… ъ-ъ … сувенирите, които съм взел. Настоявам обаче да запазя за себе си „Мона Лиза“, дори ако това ще ми попречи да отлетя за Ганимед и ще ме задържи тук до средата на следващата седмица.
Тази реплика подтикна професора да избълва известен брой от онези проклятия, които са известни като „ругатни на дълбокия космос“, макар че те до голяма степен приличат на всички останали ругатни. След като изля гнева си, той като че ли се поуспокои или поне външният му вид не издаваше истинските му чувства.
— Драги ми мистър Мейс — каза той, — вие сте един абсолютен мошеник и при моите по-нататъшни взаимоотношения с вас аз ще действам без угризения на съвестта. Готов съм дори да използвам сила, защото зная законът ще ме оправдае.
Ние вече бяхме заели стратегически позиции до изхода. В този момент Мейс показа признаци на лека тревога и то не без основание.
— Не ставайте мелодраматичен — изрепчи се надменно той. — Сега сме в двадесет и първия век, а не през 1800-та година, в Дивия запад.
— През 1880 — поправи го Бил, който си падаше малко педант по отношение на точността при отразяването на историческите факти.
— Трябва да ви уведомя — продължи професорът, — че сте задържан, докато решим как да постъпим с вас. Мистър Сърл, отведете го в кабина „В“.
Мейс плахо отстъпи към стената с нервен смях.
— Професоре, това са детинщини! Не можете да ме задържите против волята ми. — Той погледна към капитана на „Хенри Люс“, търсейки поддръжка.