Выбрать главу

Доколкото си спомням, нито Бил, нито аз бяхме кой знае колко впечатлени от историята на професора. Може би поради някакви непонятни свои съображения представителите на „Култура X“ действително са оставили следи от своята материална култура на Юпитер Пет. Интересно би било да се потърсят, но едва ли имаха чак толкова голямо значение, каквото им предаваше професорът. Мисля, че той беше доста разочарован от липсата на ентусиазъм у нас, но в известна степен сам беше виновен за този резултат, тъй като далеч не ни бе разказал всичко, което му беше известно. Това установихме малко по-късно.

След около седмица кацнахме на Ганимед, най-голямата луна на Юпитер. Ганимед бе единственият измежду спьтниците, на който имаше постоянна база. Там бяха разположени обсерватория и геофизична станция, обслужвани от около петдесетима учени. Те бяха доста зарадвани да посрещнат посетители от външния свят, но професорът нямаше търпение да заредим възможно най-бързо и отново да потеглим на път. Естествено фак-тът, че се отправяхме към Пети, събуди значителен интерес, но професорът си затрая, а и ние не можехме да се раздрънкаме, тъй като не ни изпускаше от погледа си.

Ганимед е твърде любопитно място и ние много по-подробно го разгледахме, когато се върнахме. Тъй като по този въпрос съм обещал да напиша статия в едно научно списание, сега няма да се спирам на него. (Между другото може би ще ви бъде интересно да прочетете броя на „National Astrographic“, който ще излезе през следващата пролет).

Полетът от Ганимед до „Петицата“ ни отне малко повече от ден и половина и докато траеше, ни внушаваше чувство на дискомфорт вследствие ежечасното уголемяване на Юпитер, който сякаш заплашваше да погълне цялото небе. Не разбирам много от астрономия, но нямаше как да не се замисля за чудовищното гравитационно поле, в което падахме. Лесно можеха да възникнат проблеми от всякакво естество. Например ако свършехме горивото, можеше да се окажем неспособни да се върнем на Ганимед и тогава щяхме да паднем на самия Юпитер.

Щеше ми се да мога да опиша какви чувства изпитвахме при вида на тази колосална сфера с бушуващите урагани, които се въртяха в небето пред нас. Даже опитах да го направя, но някои от моите приятели с по-изявени литературни наклонности, които прочетоха съчинението ми, ме посъветваха да скъсам написаното. (Впрочем, те ми дадоха и още много други съвети в този дух, но ако ги бях приел насериозно, тази история въобще Нямаше да види бял свят.)

За щастие досега са публикувани толкова много цветни снимки на Юпитер, направени от съвсем близко разстояние, че вие сигурно сте виждали някои от тях. Може дори да би е попадала точно онази, която стана причина за нашите бъдещи неприятности.

Накрая Юпитер спря да расте: ние влязохме в орби-тата на Пети и скоро щяхме да настигнем тази малка луна, която препускаше около планетата. Всички от еки-пажа се бяхме наблъскали в командния пункт в очакване да зърнем за първи път целта на нашата експедиция — по-точно онези от нас, които бяха успели да се намърдат вътре овреме. Бил и аз стояхме в коридора и само проточвахме вратове над раменете на останалите ни спътници.