Нашият пилот, Кингсли Сърл, седеше както винаги невъзмутимо в креслото си. Ерик фултън, инженерът замислено дъвчеше мустаците си, загледан в показанията на горивния разходомер, а Тони Гроув манипулираше като магьосник, приведен над навигационните си таблици.
Професорът сякаш се беше сраснал с окуляра на теле-перископа. Внезапно той потръпна и чухме изсвирването на дълбоко поетия от него въздух. След минута, без да произнесе нито дума, той кимна на Сърл, който зае мястото му пред окуляра. Ситуацията се повтори и Сърл отстъпи окуляра на Фултън. Когато и Гроув на свой ред реагира по същия начин, на нас ни писна да чакаме. Нахълтахме вътре и след кратко противоборство завладяхме окуляра.
Не знам какво точно очаквах да видя и вероятно останах разочарован именно поради неясните си въжделения. Там, в пространството, висеше една гърбава луна, чийто „нощен“ сектор беше осветен слабо от отразената светлина на Юпитер. И това беше всичко, което се забелязваше на пръв поглед.
След по-продължително взиране съзрях повече детайли, както това се случва и с вас, когато се застоите зад телескопа. На повърхността на сателита имаше слабо очертани кръстосващи се линии и внезапно очите ми доловиха модела на тези линии в неговата цялост. Тъй като действително ставаше дума за модел: линиите покриваха Юпитер Пет със същата геометрична точност, както линиите на паралелите и меридианите разделят маке-та на земното кълбо. Предполагам, че в този момент и аз съм издал онова изсвирване, тъй като Бил побърза да ме изблъска, за да се вреди.
Следващото, което си спомням, беше самодоволният вид на професор Фостър, когото започнахме да обсипваме с въпроси.
— Разбира се — обясняваше той, — не съм изненадан толкова, колкото вие. Освен доказателствения материал, с който се сдобих на Меркурий, аз разполагах с още доста данни. Имам приятел в обсерваторията на Ганимед, когото заклех да пази тайна и който през последните няколко седмици беше под значително напрежение. За всеки, който не е астроном, е изненадващо, че в тази обсерватория не се обръща достатъчно внимание на спътниците. Големите телескопи се използват за наблюдение на извънгалактичните мъглявини, а малките през цялото време са ориентирани към Юпитер. Единственото, което Обсерваторията предприе по отношение на Пети, беше да измери неговия диаметър и да направи няколко снимки. Те не бяха от такова качество, че да се видят следите, които ние току-що забелязахме — иначе досега щеше да бъде извършено по-подробно изследване. Помолих моя приятел Лоутън да насочи натам телескоп, съоръжен със сто и седемдесет сантиметров рефлектор и той веднага ги откри. Забеляза също и някои други подробности, на които не е било обърнато внимание преди. Пет има диаметър само тридесет километра, но яркостта му е значително по-голяма, отколкото се полага при такива размери. При сравняването на неговото алдеб… ал…
— Албедо3!
— Благодаря, Тони — та, при сравняването на неговото албедо с това на останалите луни се вижда, че отразяващата му способност не отговаря на големината. Фактически тя съответства на повърхност от полиран метал, а не на скала.
— Ето кое обяснява всичко — възкликнах аз. — Народът на „Култура X“ е покрил Пет с външна обшивка — също като сводовете, които те са изградили на Меркурий, но тук мащабите са далеч по-внушителни.
Професорът ме изгледа съчувствено.
— Значи още не сте се досетили! — рече той.
Не мисля, че това беше съвсем справедливо от негова страна. Кажете откровено, бие бихте ли направил, по-остроумна догадка при същите обстоятелства?
След три часа се приземихме на огромна метална равнина. Докато наблюдавах през илюминаторите, се почувствах като джудже. Една мравка, която пълзи по горната част на огромен горивен резервоар, вероятно изпит-ва същите чувства. Мержелеещата се грамада на Юпитер високо горе ни действаше потискащо. Дори обичайната самоувереност на професора изглежда бе заменена с благоговеен трепет.
Равнината не беше напълно еднообразна. Разчертаваха я широки ленти, които съединяваха изумителните метални плочи. Именно тези ленти (или мрежата от кръстосани линии, която формираха) бяхме видели от космоса.
На около четвърт километър от нас имаше нисък хълм, или нещо, което в нормалния свят би се наричало хълм. Бяхме го забелязали при идването си, в процеса на внимателното изследване на малкия спътник. „Хълмът“ пред нас беше един от шестте подобни на него — четири бяха разположени на еднакви разстояния един от друг по екватора и други два — на полюсите. От само себе си се налагаше предположението, че това бяха входове към света под металната обшивка.
3
Албедо — величина, която характеризира физичните свойства на повърхността, показваща каква част от падащата върху нея лъчиста енергия се отразява. Б.пр.