Выбрать главу

Не искам да отнемам повече място и време с описанието на всички чудеса на спътник Пет. Вече има достатъчно снимки, карти и книги, посветени на тези въпроси. (Впрочем, моята собствена книга ще бъде публикувана от издателите Сиджуик и Джексън през следващото лято.) Бих желал да споделя с вас как се чувства човек, когато влезе за първи път в този странен метален свят, но за съжаление — знам, че звучи странно и е трудно да се повярва — не мога да се сетя какво точно изпитах, когато минахме през първата от големите входни шахти, чийто таван бе изгърбен над нас като гъбовидна шапка, Бях толкова развълнуван и зашеметен от събитието, че забравих за всичко останало. Все пак мога да си спомня колко впечатлен бях от истинските мащаби на конструкциите. Усещането не може да бъде предадено от никакви фотографии. Строителите на този свят идваха от планета с ниска гравитация и бяха гиганти — около четири пъти по-едри от човека. Ние приличахме на пигмеи, които се движеха между сътвореното от тях.

По време на първото ни посещение въобще не успяхме да слезем на по-долните етажи, така че се сблъскахме само с малка част от тукашните научни чудеса, на останалите попаднаха следващите експедиции. Но дори и това ни беше достатъчно: предназначената за обитаване част на кораба-спътник осигуряваше материал, за проучването на който нямаше да ни стигнат и няколко човешки живота. Вътрешното кълбо, което изследвахме вероятно някога е било обливано непрекъснато от изкуствена слънчева светлина, излъчвана от трипластовата обвивка, която го обгръщаше и едновременно с това предпазваше от изтичане на атмосферата в космическото пространство. При по-нататъшните описания не мога да не използвам широко възприетото днес название на представителите на „Култура X“ — джовианци. Тук, на повърхността, джовианците старателно възпроизвели условията на света, който били напуснали неизвестно кога. Може би са имали ден и нощ, смяна на сезоните, дъждове и мъгли. Дори при заточението си са взели заедно със себе си едно малко море. Водата все още беше на мястото си, представляваше замръзнало езеро с диаметър от три километра. Чувам, че вече се разработва план за електролиза на водата, с цел на Пет отново да се осигури атмосфера за дишане, след като бъдат отстранени повредите, причинени от метеорите.

Колкото повече опознавахме делото на извънземните, толкова повече у нас се засилваше симпатията към съществата, сред чиито творения бродехме първи след почти пет милиона години. Макар и да бяха гиганти от друга слънчева система, у тях имаше нещо общо с Човека. Печално, но факт — двете раси се бяха разминали за толкова нищожно малко според вселенските мащаби време.

Предполагам, че ние бяхме по-щастливи от всички останали археолози през цялата човешка история. Космическият вакуум не беше позволил нищо да се развали, а освен това джовианците бяха тръгнали да колонизират Слънчевата система, без да вземат със себе си дори корабното си имущество. Това беше едно доста необичайно обстоятелство. Под вътрешната повърхност на Пет всичко изглеждаше недокоснато от момента, в който беше приключило дългото пътуване на кораба. Може би пътешествениците са го запазили като свят паметник на изгубената си родина или пък са си мислели, че един ден може да им се наложи да го използват Отново.

Независимо от причината, всичко си стоеше така, както го бяха оставили неговите създатели. Понякога това ме плашеше. Случваше се с помощта на Бил да взема отпечатък на фрагмент от великолепната резба, а усещането за абсолютното безвремие на мястото свиваше сърцето ми. Тогава се оглеждах нервно, сякаш очаквах да зърна внезапно сенките на великаните, връщащи се с горда стъпка през входните отвори, за да продължат току-що прекъснатото изпълнение на задачите си.

На четвъртия ден открихме Галерията на изкуствата. Това беше единственото име, което можеше да й се даде, тъй като нямаше начин да се сбърка предназначението й. Когато Гроув и Сърл, на които беше възложено първоначалното бегло претърсване на южната полусфера, докладваха за своето откритие, решихме да съсредоточим всичките си усилия върху този обект. Не помня кой беше казал, че изкуството на хората разкрива тяхната душевност. Именно тук се надявахме да намерим ключа към разгадаването на „Културата X“.