Джед погледна шефа си в огледалото за обратно виждане. Губернатор Фьоер гледаше през прозореца. После погледна и часовника си.
— След около две минути, сър — отвърна Джед и усети как нещо го стяга в гърдите.
Той увеличи скоростта и зави по „Пайн“ в погрешната посока. Бързо зави надясно, стигна пак до Орегон Хил и така се озова повторно на улица „Чери“, където покритата с бръшлян ограда на гробището го приветства като Статуята на свободата.
Джед проследи оградата, отмина дупката и рекламата за почистване на килими и влезе през тежките железни прати, които Лийла Ърхарт бе уредила да стоят отключени. Мина покрай погребалния дом, офиса на управата и продължи по Холивуд авеню. Така Джед щеше да стигне до боядисаната статуя само след секунди, ако не бе завил в последния момент в погрешна алея.
За Бразил вече бе ясно защо медиите, лишените от въображение, безчувствените, възмутените граждани и тези, които не бяха привързани към Ричмънд, често омаловажаваха Холивудското гробище, като го наричаха Града на мъртвите.
Докато Бразил и Уийд вървяха из гробището, без да са наясно къде точно се намират, Бразил усещаше как почитта към историята и покойниците се измества от умора и отчаяние. Известното гробище вече му се струваше като безсърдечен и враждебен град със старинни пътища, павирани и наименувани, прокарани от първите семейства, които вече са знаели накъде отиват.
Човек можеше да открие конкретен район, името на собственика на даден парцел или изхода от гробището или с карта, или ако вече е идвал в гробището, или ако има луд късмет. Бразил, за зла беда, бе тръгнал на запад, вместо на изток.
— Боли ли те? — попита той затворника си.
Уийд бе порязал брадата си, когато Бразил бе скочил отгоре му. Сега му течеше кръв, а полицаят чувстваше, че денят му бе тръгнал към още по-лошо, ако това изобщо бе възможно. Шерифът нямаше да приеме малолетен, който видимо е ранен. Щеше да нареди Уийд да получи лекарска помощ, което означаваше, че Бразил няма да има друг избор, освен да го заведе в някое спешно отделение и двамата да чакат там цял ден.
— Не чувствам нищо — сви рамене Уийд, който притискаше към раната си единия чорап на Бразил поради липса на по-подходяща превръзка.
— Наистина съжалявам — извини се Бразил отново.
Двамата вървяха по алея, наречена „Уотървю“, когато Уийд спря да огледа гробницата от гранит и мрамор на тютюневия магнат Люис Джингър. Не можеше да повярва, че са направили такива тежки бронзови врати, коринтски колони и прозорци в стил „Тифани“.
— Прилича на църква — възхити се Уийд. — Бих искал и Туистър да имаше нещо такова.
Двамата вървяха мълчаливо известно време, после Бразил се сети да включи радиостанцията си.
— Твой близък умирал ли е? — попита Уийд.
— Баща ми.
— Защо и моят не е мъртъв!
— Не може наистина да го искаш — каза му Бразил.
— Какво стана с твоя?
— Беше полицай. Убиха го по време на дежурство.
Бразил се сети за малкия, простичък гроб на баща си в Дейвидсън. Споменът за онази пролетна неделна сутрин, когато той бе на десет и телефонът бе иззвънял в къщата им на улица „Мейн“ все още бе съвсем жив в паметта му. Още чуваше как майка му пищи и рита шкафовете, как плаче и вие, хвърляйки разни предмети. Той се бе скрил в стаята си, разбрал новината още преди да му я кажат.
По телевизията отново и отново показваха как товарят покритото с окървавен чаршаф тяло на баща му в линейката. В главата на Бразил отекваше шумът от безбройните полицейски коли и мотоциклети със светнати сигнални светлини, представяше си униформите, значките и черните траурни лентички.
— Ти май не ме слушаш — викна му Уийд.
Потресен и смутен, Бразил се осъзна. Усещаше как гробището започва да го задушава с непоносимите си миризми и звуци. Радиостанцията му напомни, че трябва да се обади отново някой да дойде да ги вземе, но после се отказа. Бразил нямаше да признае пред цялата ричмъндска полиция, включително и пред Уест, че се е загубил в Холивудското гробище, придружаван от един четиринайсетгодишен художник на графити.
Двамата поеха по Ню авеню. В края си то завиваше около западния край на гробището и се превръщаше в „Мидвейл“, където в далечината Бразил и Уийд видяха нещо подобно на дълга черна катафалка, приближаваща се към тях с луда скорост.
Надгробни паметници, плочи и чимширени дървета се редуваха край прозорците на лимузината, докато губернатор Фьоер проведе още един телефонен разговор. Вече напълно бе загубил търпението си и желанието да дава на хората възможност да се поправят.