Джед караше прекалено бързо. На него му бе отнело повече време да открие статуята на Джеферсън Дейвис, отколкото на неизвестния художник — да я изрисува. Необозначените шевролети с охраната не се виждаха никакви.
— Джед. — Този път губернаторът първо свали стъклената преграда. — Какво стана с охраната?
— Тръгнаха в друга посока, сър.
— В каква посока?
— Мисля, че към дома ви, сър. Не съм сигурен, но мисля, че госпожа Фьоер искаше да й свършат нещо или да ги прати някъде.
— Госпожа Фьоер в момента пътува към Хоумстед.
— Чух, че бил страхотен курорт, високо в планината, с извори, невероятна храна, писти за ски и всичко останало. Радвам се, че госпожа Фьоер ще си почине — нервно забърбори Джед.
— Къде, но дяволите, сме, Джед? — едва се удържа да не повиши глас губернаторът.
— Има толкова отбивки, сър — отвърна Джед. — Сигурно заради погребенията.
— Не виждам наоколо никакви погребения.
— Е, по тази алея няма.
— Всъщност не виждам никакви други коли, Джед. — Губернаторът губеше търпение.
— Това е транзитна алея, сър.
— Транзитна? Транзитна за къде? В гробищата няма транзитни алеи. Има един вход и един изход. Ако минаваш транзитно, ще стигнеш до реката.
— Исках да кажа, сър, че това не е алея за погребения — продължи да държи на версията си Джед, като намали малко скоростта.
— За бога, Джед — изпусна нервите си губернаторът. — В едно гробище всички алеи са за погребения. Колите минават по тях, за да стигнат до гробовете на хората. А гробовете не са по „алеи за погребения“. Явно сме се загубили.
— В никакъв случай, сър.
— Завий обратно. Да се връщаме! — нареди губернатор Фьоер в момента, когато край десния му прозорец останаха един полицай и едно момче, облечено в екип на „Чикаго Булс“. Двамата вървяха бавно и несигурно, сякаш краката няма да ги удържат нито минута повече.
— Спри колата! — нареди губернаторът.
Джед скочи на спирачката и вестниците се разпиляха по пода на колата.
Районът зад „Кмарт“ започна да се успокоява. Колата на съдебния лекар пече пътуваше към моргата, където по-късно през деня щяха да направят аутопсия на трупа на Руби Синк. Униформените полицаи започваха да се разотиват, връщайки се по улиците.
Детективите издирваха свидетели и роднини на госпожица Синк, а медиите се опитваха да ги изпреварят. Пожарната кола отдавна си бе отишла и на местопрестъплението бяха останали само Уест и двама специалисти от лабораторията да довършат работата си.
Засега в колата бяха открити десетки отпечатъци от пръсти и трите девет милиметрови гилзи. Скоро гилзите щяха да се озоват в лабораторията по огнестрелни оръжия, където щяха да сравнят белезите по гилзите с наличните в компютърната база данни, за да проверят дали не са същите като откритите при други престъпления.
Намерените отпечатъци също щяха да бъдат въведени в базата данни. Намерените косми, кръв и влакна щяха да се изследват в ДНК лабораторията и също щяха да ги пуснат за търсене на съвпадения.
— Трябва да преместим колата оттук възможно най-скоро, защото от слънцето кръвта и другите биологични следи ще започнат да се разлагат много бързо — каза Уест на Алис Бейтс от лабораторията, който правеше снимки на вътрешността на шевролета на Руби Синк.
— Вече сме готови — отговори Бейтс.
Другият специалист от лабораторията, Бонита Уилс, се бе съсредоточил върху дреболиите от чантата на жертвата, разпилени на пода от страната на пътническата седалка. Уест се наведе през отворената врата от страна на шофьора и сакото й се опря до рамката.
— О, страхотно! — измърмори си тя, докато се опитваше да изтупа черния прах за откриване на отпечатъци от сакото си.
Уест огледа пръските кръв върху огледалото за обратно виждане и по покрива, капчиците по кормилото и локвата съсирена кръв на седалката до шофьора. Когато бе пристигнала на местопрестъплението, госпожица Синк лежеше, паднала надясно, а главата й бе върху седалката до шофьора. Имаше кръв по ръцете и лактите й, по покрива над шофьорската седалка и тази гледка бе подействала твърде потискащо на Уест.
Изглежда, Руби Синк бе седяла зад кормилото, с вдигнати лакти, когато е била застреляна като на екзекуция. Убиецът бе слязъл от колата и тялото на госпожица Синк се бе килнало към пътническата седалка. Там кръвта й бе текла за кратко, преди жената да издъхне.