— Копеле! — каза Усет. — Да направи такова нещо пред бебе. Само за двеста шибани долара. Проклет кучи син!
— Не пипайте нищо! — предупреди я Уилс, сякаш Уест за пръв път бе на местопрестъпление.
Уест се овладя. Беше й писнало да я третират като натрапник и идиот, след като не толкова отдавна се бяха отнасяли към нея почтително и дори дружелюбно в едно много по-голямо и по-добре действащо полицейско управление.
Тя се отдръпна от колата и се огледа. Беше й горещо и се чувстваше неудобно в изцапания си костюм. Паркингът зад „Кмарт“ бе ограден с жълта полицейска лента и Уест нямаше намерение скоро да позволи достъпа до него, дори и за камионите, снабдяващи универсалния магазин.
— Къде е паякът? — попита съвсем делово Уест. — Не ми харесва тази работа. Всички изчезнаха яко дим, а освен трупа, колата е най-важният ни източник на следи.
— Не бих разчитал на нея особено — измърмори Уилс. — Тук е пълно с отпечатъци. Може да са на всекиго, зависи колко хора са се качвали, колко хора са я докосвали отвън и така нататък. Повечето отпечатъци вероятно са на жертвата.
— Някои може да са на убиеца — настоя Уест. — Този човек не носи ръкавици. Не се притеснява, че може да остави слюнка, косми, кръв или семенна течност, защото вероятно е някой шибан изрод, който току-що е станал пълнолетен и цялото му досие на малолетен престъпник е било заличено, за да се защити скъпоценната поверителност на данните му.
— Хей, Бейтс — викна Уилс на партньора си, — внимателно огледай около ключалката на багажника. Може да е вля зъл оттам.
— Вече съм го направил.
Уест се обади по радиостанцията си и нареди да изпратят полицай, който да охранява района на местопрестъплението. После се върна при колата си и с нея мина на паркинга пред магазина. Паркингът, както винаги, бе пълен с купувачи, подмамени от вечните разпродажби в „Кмарт“. Няколко човека стояха пред магазина, загледани към Първа обединена банка, и си говореха с развълнувани, приглушени гласове. Повечето клиенти на евтиния универсален магазин обаче не се интересуваха от сензации, а спокойно бутаха количките си из супермаркета.
Уест спря пред банката и с изненада откри, че Хамър още говори с Буба. И двамата стояха на слънце, но сякаш не забелязваха жегата. Уест слезе от колата и тръгна към тях. Когато усети зловонието, забави крачка. Взря се в камуфлажния панталон на Буба.
— Разбира се, че одобрявам идеята гражданите да се включват активно — казваше Хамър. — Но в някакви определени граници. И аз определено не искам тези доброволни сътрудници на полицията да носят оръжие, мистър Флак.
— В такъв случай много от нас не биха се включили.
— Има и други начини да се помага.
— Ами флакони със сълзотворен газ и палките? Те разрешени ли са?
— Не. — Хамър бе категорична.
Уест знаеше съвсем точно какво прави шефката й. Хамър бе изключително опитна в общуването с хора, в привидно хаотичното насочване на разговора в най-различни посоки, преструваше се, изчакваше, докато й се удадеше възможност да постигне целта си. Уест продължи да слуша.
— Ами доброволните полицаи в Честърфийлд ходят въоръжени — посочи Буба, като разгонваше мухите. — Познавам доста от тях. Работят много усърдно и наистина им харесва.
Хамър забеляза костюма на Уест. Взря се в черния прах за откриване на отпечатъци по сакото й.
— Какво стана със Смадж и… — каза тя, без да довърши изречението, поставяйки капан за Буба.
— Нищо — отвърна Буба. — Всъщност първо той ме запали, но май ще трябва да се преместя в Честърфийлд.
Хамър го погледна озадачено:
— Моля?
— Приятелят ми Смадж. — Буба също придоби озадачен вид. — Вие откъде знаете за него?
— Извинете за причиненото неудобство, мистър Флак — каза Хамър. — Защо не се приберете вкъщи да се освежите? Заместник-началник Уест? Трябва да разменим няколко думи.
Двете жени се отдалечиха от Буба.
— Това беше хитър ход — възхити се Уест. — Подхвърлихте го, сякаш някой полицай се казва така, а той веднага заговори за приятеля си.
— Имах късмет, че се върза — каза Хамър в момента, когато една кола се появи на паркинга и се отправи към тях. — Освен това искам да бъде поставен под наблюдение. Веднага.