— Предполагам, че е най-добре да ни оставите в управлението, сър — каза Бразил.
— Мини край полицейското управление — каза губернаторът на Джед. — И се обади на секретаря ми. Кажи му, че няма да успея, за каквото там е в програмата ми.
Времето бе спряло за Пати Пасман, докато седеше в мрака върху металния под на полицейската камионетка. Подът бе студен и лепкав от засъхнала урина. Ръцете й все още бяха стегнати зад гърба, а глезените — един за друг. Крайниците й бяха схванати. Трепереше от студ и си представяше как някой от краката й хваща гангрена и го ампутират, а после тя съди полицията.
Везните на уязвимия химически баланс в организма й най-после бяха постигнали равновесие. Чувстваше се изтощена и някак сломена, но сега мислеше бистро и спокойно. Съвсем точно знаеше какво прави Роуд в момента. Никой нямаше право да я затвори в ареста, докато не е попълнен рапорт с поне една причина да бъде арестувана. Сега кучият син се опитваше да измисли всички възможни обвинения и сигурно за всяко обвинение попълва отделен рапорт, защото колкото повече време се бави, толкова повече щяха да я държат, завряна в тази камионетка като пуйка в хладилник.
Пасман започна да се извива и влачи по пода, докато открие място, където да може да се облегне. Променяше позата си на всеки няколко минути, за да облекчи поне малко болката от белезниците и схващането в раменете.
— Моля ви, побързайте! — извика тя в тъмнината, а от очите й рукнаха сълзи. — Толкова ми е студено. Боли ме! Моля ви! Защо се държите толкова гадно! — Жената избухна в ридания, които никой не чу и които не биха развълнували никого дори и в претъпкано помещение.
Никой не се интересуваше от нея. Никой никога не се бе интересувал от нея.
Първата грешка в живота на Пати Пасман бе, че се бе родила момиче в семейство, в което вече имаше шест момичета. Родителите й бяха невероятно разочаровани, че и последният им опит да се сдобият с момче се бе оказал напразен. Пасман бе прекарала детството си в напразни опити да компенсира това разочарование.
Тя биеше сестрите си, наричаше ги грозни, тъпи и плоскогърди. Чупеше играчките, изтръгваше ръцете и краката на куклите, рисуваше неприлични рисунки, пърдеше, оригваше се, плюеше, не пускаше водата в тоалетната, държеше се безчувствено, тъпчеше се с бонбони, прибираше си двайсет и петте цента, които й даваха за дарение на неделната служба в църквата, избухваше, дразнеше кучето, играеше си на войници или на чичо доктор с другите момичета от квартала и отказваше да свири на пиано. Правеше всичко възможно, за да се държи като момче.
С годините поведението й започна да се смекчава, само за да открие, че толкова дълго се е отричала от пола си, че е прекалено изостанала от другите жени в женските качества и умения и че никога няма да ги настигне и няма да успее да се нареди дори на опашката. Не бе годна за нищо и никой не й обръщаше внимание, освен Моузес Фароу, който я покани на състезанието по борба, защото, както й обясни, докато вървяха към спортната зала онази вечер, той се възбуждал от дебели жени с малки зъби.
След мача двамата ядоха лазаня, чеснови хлебчета, салата и сиренена торта в „При Джо“. Докато се прибираха в спортния му шевъл, модел 69-та с 425 конски сили, Мозес я спря на едно място над града.
Всичко, което Пасман знаеше за целувките до този момент, бе научила от филмите. Тя не бе подготвена за големия дебел език с мирис на чесън, който се пъхна в устата й. Бе шокирана, когато Моузес пъхна ръце в деколтето на шифонената й блуза, търсейки заветната земя. В тази ужасна нощ той наруши и десетте Божи заповеди, направи с нея каквото пожела, избута нагоре и измачка розовата й сатенена пола и всичко това само защото тя не се бе родила момче.
Пати Пасман трепереше от студ и нерви, когато камионетката се раздвижи и потегли напред. При всеки завой тя се изтърколваше настрани като дърво, носещо се по течението из река. Стори й се, че пътуват цяла вечност. Най-после камионетката спря.
— Сади порт едно, отворете! — съобщи мъжки глас.
Пасман чу как желязната врата се надига бавно, със стържене. Камионетката потегли и след малко пак спря. Вратата се затвори със същото стържене. Отвориха задната врата на камионетката и Пати видя отвън един полицай, който дъвчеше дъвка.
Той имаше доста неугледен вид, коремът му висеше над униформения колан като превтасало тесто за пица, изскочило от тавата. Едното му око бе лешниково, а другото — кафяво, посивялата му коса бе зализана назад, а от ушите и ноздрите му стърчаха косъмчета като четки за рисуване. Шофьорите на камионетки бяха последната дупка на кавала сред полицаите, мързеливи безгръбначни същества, които Пасман бе започнала да презира.