— Знаеш ли истинското име на Смоук?
— Не, просто Смоук. Никога не съм чувал друго име.
— От вашето училище ли е?
— Ъ-хъ.
— И не знаеш името му?
— Той е последна година, а аз не познавам никакви единайсетокласници, освен тези от часовете по рисуване, а Смоук не ги посещава. Нито пък е в оркестъра.
— Много ли проблеми си има в училище?
— Дори не бях го забелязал, преди той да ме потърси. Един ден дойде при мен в стаята за репетиции на оркестъра. Попита искам ли да ме кара с неговата кола на училище сутрин. Нещо ми подсказваше да не му противореча. А в следващия момент вече говореше за оръжие, за Щуките и че никой в училище не заслужава да бъде Щука, освен тези, които той избира. Каза, че имал да прави много важни неща.
— Каза ли ти какви са тези важни неща?
— Постоянно повтаряше, че всички ще научат за него. Че ще стане по-известен от Туистър. В училищната витрина с наградите още има снимки на брат ми, сигурно така е разбрал за него.
— Мисли, Уийд! — Бразил опря длани върху раменете му. — Какво планираше Смоук, което да го направи известен? Може би нещо лошо?
— Мисля, че иска да застреля много хора.
32.
Бразил се опита да измисли какво да прави. Ако Смоук планираше да се появи в училище с автомат и да изтрепе колкото човека успее, Бразил трябваше да предприеме нещо много спешно. Грабна телефона и се обади на Уест, при което я събуди.
— Ела тук веднага! — каза Бразил. — И не питай защо, просто ела…
— Къде тук? — попита тя сънено.
— В управлението. Трябва да съберем възможно най-много полицаи в „Годуин“ утре, за да сме сигурни, че Смоук няма да се появи там, и трябва да организираме всичко още сега.
Уест се опита да се събуди. Бразил я чу, че крачи напред-назад.
— Да се срещнем при детективите след, да кажем, два часа — предложи Бразил.
— Добре — съгласи се тя.
Уийд ставаше все по-изплашен. Подръпваше фланелката си и постоянно въздишаше, сякаш му бе трудно да диша.
— Той ме принуждаваше да правя разни неща. Опря пистолет в главата ми и каза, че ще ме убие, ако не го направя. А преди няколко седмици спря да идва на училище.
— Значи вече не те караше? — Бразил записваше подробно всичко.
— Не, оставяше ме пред училище и отиваше някъде. После започна да ме кара по-късно, за да закъснявам, влачеше ме насам-натам, караше ме да отсъствам от репетициите на оркестъра. А аз трябваше да свиря на Парада на цветята в събота. — Погледът му помръкна. — Цяла година ходих на репетициите. А сега няма да мога да отида.
Телефонът иззвъня и стресна и двамата. Бразил го вдигна. Беше изморен и нямаше търпение да свърши с разговора с полицай Чарли Йейтс, който отговаряше за постъпващите арестанти.
Бразил обвини Уийд по член 18.2-125: непозволено влизане през нощта в гробище, хулиганство четвърта степен, по член 18.2-127: нанасяне щети на църкви, църковна собственост, гробища и т.н., хулиганство първа степен и по член 182.2-138.1: — съзнателно и злонамерено унищожаване или повреждане на обществена или частна собственост, хулиганство първа степен или углавно престъпление, в зависимост от щетите.
— Е, кое от двете? — попита Йейтс.
— Хулиганство първа степен — каза Бразил. — Не знаем още колко ще струва почистването на статуята. Ако се окаже повече от хиляда долара, ще се занимаем с това на процеса.
Уийд изгледа Бразил с широко отворени очи. Бе очевидно, че не разбира какво говори и е ужасен.
— Предварителното изслушване е насрочено за петък — продължи Йейтс. — Има ли роднини?…
— Искам изслушването утре сутринта — прекъсна го Бразил. — Много е важно. Чарли.
— Ей, не е кой знае каква разлика. — На Йейтс му бе все едно.
Но за Бразил разликата бе огромна. Той знаеше от съдебния календар за месеца, че съдия Маги Дейвис ще е в съдебната зала следващия ден. Тя защитаваше позицията, че съдебната й зала не е открита за външно присъствие, освен ако малолетният не е извършил углавно престъпление, а последното, което Бразил желаеше в момента, бе присъствие на репортери или зяпачи в залата. Не трябваше никой, освен адвоката, прокурора и съдията, да чуят това, което щеше да им каже Уийд.
— Има ли кой да дойде и да го отведе в дома му тази вечер? — попита Йейтс.