— Я млъквай! — изрева той със страховит глас. Когато започнеше да превърза, тонът му винаги ставаше такъв. — Ще правиш каквото ти кажа, кучко!
— Винаги го правя — оправда се Дивинити.
— Повече не звъни. Не идвай и внимавай другите да не научат къде съм, ясно?
— Не съм им казала. Ти какво, зарязваш ли ме?
— За два дни.
— И после всичко си е постарому?
— Сигурно. — Той затвори телефона.
Бразил изтича до къщата си и се върна в колата на Уест само след минута. Носеше нещо в книжна торба като от супермаркет. На лицето му бе изписано много странно изражение.
— Какво е това? — попита Усет.
— Ще видиш. Не искам да говоря за него сега.
— Да не носиш някоя отрязана ръка или крак?
— В известен смисъл.
Уест бе разбрала за Руби Синк. Новината се бе разпространила светкавично. Всички в полицията научиха, че госпожица Синк е била хазяйката на Бразил и когато Уест чу това, изпита вина и отвращение. Почувства се глупава и наивна. Предполагаемата любовница на Бразил се бе оказала седемдесет и една годишна жена, която му бе дала къща под наем. Уест се чувстваше ужасно и часове наред се бе опитвала да измисли какво да каже.
Караше през Ветрилото. Всички заведения бяха затворени, дори и „Робин Ин“ Уест паркира пред къщата си и изгаси двигателя, но не слезе от колата. Погледна Бразил в мрака. Сърцето й се сви, когато се вгледа в лицето му, рязко очертано от сенките на уличните лампи.
— Аз знам — каза тя.
Той мълчеше.
— Знам за Руби Синк. Че ти е била хазяйка. Хазяйката, с която се говореше, че имаш връзка.
Бразил се извърна към нея, озадачен.
— Връзка? Откъде, по дяволите, си чула такова нещо?
— Този слух тръгна из управлението още от първия ден — отговори Уест. — Разни хора ми казаха, че между теб и хазяйката ти има нещо. После те чух как говориш по телефона с нея… Е, наистина така звучеше.
— Защо? Защото се държах мило с нея, когато ми изпращаше съобщения на пейджъра? — попита той, развълнуван. — Защото бе една самотна жена, която постоянно ми носеше курабии, сладкиши и най-различни такива неща? — Гласът му потрепери. — Оставяше ги на прага, защото аз така и никога не си бях вкъщи, никога не й отделих малко време!
— Съжалявам, Анди — промълви Уест нежно.
— Точно като с майка ми — продължи той. — Не й се обаждам. Постоянно е пияна и не мога да я понеса, не искам да чуя ужасните неща, които ми казва. Не знам. Не знам.
Уест се приближи към него и го прегърна. Притисна го силно към себе си, за да го успокои. Изведнъж й стана горещо и нервно.
— Всичко е наред. Анди. Всичко ще е наред.
Искаше да го задържи в прегръдката си завинаги, но изведнъж неловкостта на положението развали магията. Уест се сети за възрастта си. За това колко талантлив, необикновен и специален с той. Сигурно отвръщаше на прегръдката й, защото бе много разстроен, не поради друга причина. Навярно сърцето му не се бе разтуптяло лудо като нейното. Сигурно изобщо не усещаше докосването на телата им. Тя рязко се дръпна назад.
— Хайде да влизаме.
Найлс ги чу дълго преди те да се сетят за него. Чакаше до входната врата, когато собственичката му и Пианиста влязоха.
Пианиста се наведе и го погали, докато собственичката му изобщо не му обърна внимание. Найлс стоеше на едно място, размахвайки опашка, и ги следеше с кръстосания си поглед. Двамата влязоха в кухнята.
Когато се скриха от погледа му, той се качи на масичката в антрето. Стисна с ноктите си картичката от цветарския магазин и скочи обратно на пода на три крака.
Уест не можеше да си представи да хапне от сладкия картофен пай. Седеше и се взираше в парчето, което Бразил й бе отрязал. Мисълта, че Руби Синк го бе направила точно преди да бъде хладнокръвно убита, й идваше прекалено много.
— Не мога да го изхвърля. — Бразил седеше срещу нея на кухненската маса. — Би било безсърдечно да го изхвърля. Просто не мога. Ти също не би могла, Вирджиния. Тя би искала да го изядем.
— Но това е някак ненормално, жестоко — каза Уест, като примигваше и се опитваше да фокусира погледа си. — Не мога.
Бразил взе вилицата си. Отчупи от края на парчето и го вдигна към устата си. Пое си дълбоко дъх и го лапна. Уест го гледаше как го сдъвка няколко пъти и после го глътна. Изненада се от видимото облекчение, което се изписа на лицето му. Напрежението го напусна. Очите му се проясниха и в тях проблесна онзи буен син пламък, който тя се бе научила да разпознава и да не пренебрегва.