— Не е трудно — каза й той уверено. — Повярвай ми. — Кимна й да хапне от пая.
Уест никога не се бе плашила да приеме предизвикателство, особено пред него. Въпреки това да лапне първата хапка от пая й се стори едно от най-трудните неща, които бе правила в живота си. Изненада се, че паят няма вкус на нещо странно, на смърт или кой знае на какво. Нямаше представа какво точно бе очаквала.
— Кафява захар, кокосово мляко, канела — започна да изрежда Бразил, който бе прекарал повече време в кухнята от Уест.
Лапна нова хапка, този път без колебание. Уест го последва.
— Стафиди, ванилия. — Бразил се бе концентрирал върху сетивата на езика си, сякаш опитваше отлежало вино. — А, джинджифил. Само щипка. И една идея индийско орехче.
— Една идея? — удиви се Уест. — Това пък как го позна, по дяволите?
Бразил лапна нова хапка. Уест — също. Бе готова да изяде още едно парче просто за да му направи напук.
Никой от двамата не чу Найлс, не че някога го чуваха. Той влезе в кухнята с една вдигната лапа, в която бе стиснал нещо бяло.
— Найлс? — Уест се разтревожи веднага, уверена, че се е наранил. — О, сладурче, какво си направил?
Тя разбра какво има в лапата на Найлс едва когато Бразил го вдигна в скута си и картичката от масата в антрето се видя ясно през масата. На лицето на Бразил се изписа недоумение.
— „Цветя и подаръци Шуонс“? Шарлът? — прочете той на глас изписаното на плика и извади картичката. — „Мисля за теб. Анди“. — Гласът му заглъхна.
Уест се опита да се държи невъзмутимо, но не успя. Ядоса се на Найлс и реши, че той ще си плати за това.
— Но как се е озовала на масичката в антрето ти? — попита Бразил.
— Откъде знаеш, че е била в антрето ми? — попита тя спокойно, докато обмисляше наказание за Найлс.
— Видях я там, когато идвах заради проблема с компютрите.
— Защо си оглеждал какво има на масичката? — Гневът и огорчението, които бе трупала в продължение на месеци, сега се отприщиха.
— Защото ти си я сложила там да я видя! — възкликна той.
— Много нахално от твоя страна да твърдиш подобно нещо!
— Тогава защо? И не ми казвай, че Найлс го е направил.
Уест избута чинията си настрана и се втренчи някъде зад него. Опита се да измисли какво да каже. Да признае чувствата си бе също толкова опасно, като да брои парите си в някоя тъмна уличка.
— Защото ти престана да се интересуваш от мен! — не можа да не каже тя.
— Но това беше, защото ти спря да се интересуваш от мен — възрази той.
— А това беше, защото си мислех, че си ме изоставил от първата минута в този град и си започнал да излизаш с друга, без даже да имаш смелостта да ми го кажеш!
— Вирджиния, не съм излизал с никого — каза Бразил с по-мек тон. Протегна се и хвана ръката й. Вирджиния преглъщаше с усилие, опитвайки се да не заплаче. — Нито пък съм те изоставил.
Той премести стола си до нейния и я целуна. В спалнята откри двете чаши, изцапани със сок от боровинка.
Хамър бе готова да изостави целия проект за предаване на опит. В главата й звучаха гласовете на десетки сърдити, недоволни и протестиращи хора, които не я оставяха да заспи. Мислеше си за Буба и за това колко зле се бе отнесла с него. Упрекна се и за лошото си отношение към Лийла Ърхарт и подобните на нея.
Част от задачата на Хамър бе да обучава хората, да им дава нови идеи, да им ги обяснява. Нямаше никакви доказателства, че е направила нещо в тази посока. Част от плана й бе да модернизира полицейското управление. А какво се бе случило? Цялата компютризирана телекомуникационна мрежа КОМСТАТ бе блокирала. Грабежите пред банкомати бяха прераснали в убийства. Имаше банди. Имаше го и Смоук.
Хамър не можеше да си представи как ще понесе да види отново къщата на Руби Синк или дори улицата, на която бе живяла госпожица Синк. Образът на госпожица Синк с нейните розови чехли и халат не я оставяше на мира цяла нощ. Не можеше да спре да мисли за последния им разговор на тротоара. Представяше си старата жена толкова подробно, че сърцето й се пронизваше от болка и вина.
— Напълно се провалих — каза Хамър на Попай.