— Пикаенето и шибането нямат нищо общо — заяви му Уийд.
Смоук зави към паркинга на гимназията „Милс И. Годуин“, наречена на един бивш губернатор на Вирджиния. Спря и изчака Уийд да слезе.
— Ти няма ли да дойдеш? — попита Уийд.
— Точно сега имам работа.
— Ще закъснееш.
— Оооох, как се изплаших! — разсмя се Смоук. — Хайде чупката, тъпчо.
Уийд се размърда. Отвори задната врата на колата и измъкна евтината си раница, в която носеше учебници, тетрадки и един сандвич с наденица и горчица, които сам си бе направил, преди Смоук да мине да го вземе.
— След училище да ме чакаш точно тук — каза му Смоук. — Нито крачка встрани. Ще те заведа в клуба, за да минеш през посвещението и мечтата ти ще се сбъдне.
Уийд знаеше за клуба. Смоук му бе разказал подробно.
— Имам репетиция на оркестъра — каза Уийд, усещайки как трепери вътрешно.
— Не, нямаш.
— Имам. Всеки понеделник, сряда и петък имаме тренировка с маршируване, Смоук. — Кръвта сякаш изтече от тялото на Уийд и коремът му се сви на топка.
— Днес си зает, тъпчо. Гледай да си домъкнеш задника тук точно в три.
Когато Смоук рязко потегли, очите на Уийд отново се напълниха със сълзи. Уийд обожаваше репетициите на оркестъра. Обичаше тренировките на бейзболното игрище, където маршируваше с красивите петдесетсантиметрови чинели, мечтаеше си за червено-бялата военна униформа с черна шапка и перо, с които щеше да е облечен на Парада на цветята в събота. Господин Къри бе обяснил, че чинелите са отлична изработка и че Уийд отговаря да ги поддържа чисти и излъскани, а кожените каишки — вързани стегнато на специалните плоски преплетени възли.
Пред спретнатата светла тухлена сграда на училището се развяваха знамена. Тук учеха хиляда и седемстотин буйни деца на заможни родители и в момента всички те бързаха по коридорите и влизаха в класните стаи. Настроението на Уийд се подобри. Добре че баща му живееше в хубав квартал с добро училище и Уийд държеше някои свои вещи и дрехи в жилището му, като се преструваше, че живее там, за да може да учи в това училище. Ако Уийд не можеше да учи в „Годуин“, в живота му нямаше да има рисуване и музика.
В 8:35, когато звънна звънецът за начало на часа, Уийд затръшва вратичката на яркооранжевото шкафче и побягна по празните коридори с различно оцветени стени, в които отекваха шумовете от класните стаи, където учениците вече вадеха учебниците си и затваряха капаците на чиновете си. Уийд изпитваше фобия от закъсненията, датираща от години.
Майка му работеше постоянно и рядко си беше вкъщи и будна, за да събуди Уийд навреме за училище. Понякога той се успиваше и се изстрелваше към спирката на училищния автобус, паникьосан и полуоблечен, без учебници и закуска. В съзнанието му да изпусне автобуса бе равносилно на да изпусне живота си и да остане сам в някаква празна къща, в която отекват старите кавги на родителите му, които вече живееха разделени, и силният, характерен шум на по-големия му брат, които бе починал.
Уийд зави на бегом по коридора към кабинетите по природонаучните предмети и срещна господин Прити, който тъкмо бе започнал дежурството си в коридора, застанал пред кабинета по биология на госпожа Фан, където вече трябваше да е Уийд, за да започне теста, обещан им от предишния път.
— Охо! — извика господин Прити, когато Уийд изтича край него. Точно в този момент звънецът спря да звъни и вратите по целия коридор се затвориха.
— Имам час при госпожа Фан — каза задъхано Уийд.
— Знаеш ли къде е кабинетът?
— Да, сър, господин Прити. Ей там. — Уийд посочи червената врата, намираща се на не повече от двайсетина крачки, и се зачуди защо му задават този глупав въпрос.
— Закъснял си — заяви му господин Прити.
— Звънецът тъкмо спря — оправда се Уийд. — Не е минала и секунда.
— Все пак си закъснял, Уийд.
— Не го направих нарочно.
— И предполагам, че нямаш карта за закъснение — продължи господин Прити, който преподаваше западни цивилизации на деветите класове.
— Нямам карта за закъснение — започна да се възмущава Уийд, — защото нямах намерение да закъснявам. Успях да стигна до училище точно сега и не можех да направя нищо, освен да бягам чак дотук, за да не закъснея. А сега вие ме бавите, господин Прити.
Господин Прити изпитваше склонност да сплашва учениците, без да ги наказва. Беше млад и симпатичен и страдаше от неутолимата жажда за публика, която да го слуша и гледа. Беше добре известен сред учениците, че задържа закъснелите в коридора възможно най-дълго, вместо да ги пусне веднага в клас.