— Какво си ме зяпнала? — усети погледа на Пасман, Мийни.
— Нищо — излъга Пасман.
Мийни се облегна настрана и се подиря на лакътя си. Гледаше, без да мига, и в малките й тъмни очички проблесна поглед, който Пасман разпозна веднага. В същото време удивена осъзна, че гърдите на Мийни са още по-големи, отколкото й се бе сторило. Едната бе провиснала от леглото и почти допираше пода, като навяваше асоциации с чувал пясък. Пасман разбра, че Мийни не носи сутиен под блузона с емблемата на транспортната компания, в която работеше.
Това напомни на Пасман и за още един гаден номер, който й бе погодил животът. Независимо колко килограми трупаше, гърдите й си оставаха съвсем миниатюрни. Мастните им клетки някак се изхитряваха да не нарастват. Пасман подозираше, че след онзи период от детството й, когато с всички сили се бе опитвала да бъде момче, женската програма на организма й се бе изтрила и не се бе задействала наново даже когато Пасман се бе върнала към собствения си пол.
Бе непоносимо унизително в часовете по анатомия в осми клас да гледа филмите за менструацията и промените в женската фигура. Всички останали момичета можеха да разкажат нещо. Пасман нямаше какво да каже. Можеше да изживее живота си без сутиен, ако бе подходила практично към въпроса. Циклите й бяха съвсем мимолетни и единственото постоянно в тях бе, че засилваха хипогликемията й и я правеха съвсем несигурна.
Пасман седеше загледана, загубена в мъчителните спомени от пубертета си. Мийни се усмихна и предизвикателно се протегна. Пасман се осъзна и бързо извърна поглед.
— Защо Лъки не побърза! — повтори още по-натъртено тя.
— Не е толкова зле тук — каза Мийни провлечено. — Познах гласа ти. Чувам го постоянно, като карам някъде в околността. Канали едно, две и три, знам ги наизуст. 460.100 мегахерца, 460.200, 460.325. Винаги съм харесвала гласа ти.
— Благодаря.
— Е, какво точно си направила?
Пасман реши, че няма да е зле да отправи едно предупреждение.
— Пребих един тип. Изгубих контрол и не се овладях навреме. Огромен кучи син. Просеше си го.
Мийни кимна.
— И моят си го просеше. Шибан кучи син! Седя си в бара и си гледам работата, след дълъг ден по пътищата. Наистина дълъг. Та идва до масата ми този, мърляв боклук с каубойска шапка. Познах го. — Отново кимна. — И той ме позна. Беше със собствената си кола. Шеви „Дюали“ от 92-а, с всички екстри. Колата беше на паркинга и той ме попита дали ми харесва. Казах, че я бива. Попита ме аз какво карам. Казах му: Мак. Попита дали някога съм карала Питърбилт. Казах, че съм карала какво ли не. Попита дали искам. Казах му: „Защо да искам?“ — и той свали ципа си, а аз го проснах върху шевито му. И тогава трябва яката да съм го наложила, защото приличаше на хамбургер, купчина счупени кокали, зъбите му, разпилени на земята, косата му — здравата оскубана, едното му ухо откъснато. Това, което мразя, е, че някой като ме вбеси така, после не помня нищо. Сигурно изпадам в някакъв пристъп, нещо като епилепсия.
— И с мен е така — каза Пасман.
— Значи живееш някъде наблизо?
— Да, живеем близо до търговския център „Риджънси“.
— Кои ние? — Очите на Мийни станаха още по-малки и по-тъмни.
— Аз и гаджето ми — излъга Пасман като самозащита.
— И аз имах гадже веднъж — спомни си Мийни. — После ме прибраха за един ден. Забравила съм за какво. И там имаше още едно момиче в килията. — Мийни кимна и легна по гръб, пъхнала ръце под главата си, а тялото й преливаше във всички посоки.
Пасман започна да се паникьосва. Щеше да убие Лъки Лавинг, ако не се появеше всеки момент. Не искаше да окуражава Мийни, ни най-малко, но се налагаше да чуе края на историята. Трябваше да чуе възможно най-много. Информиран, значи подготвен за отбрана, както обичаше да казва майка й.
— И какво стана? — попита Пасман.
— О, какви неща правихме. Ха! — Мийни се ухили на спомените си. — Чуй един съвет от мен, скъпа. Всичко, което един мъж има, можеш да го намериш и под собствената си пола, ако разбираш какво ти казвам.
34.
Сградата на съда в „Оливър Хилс“ бе модерна и много светла, с красиви махагонови гравюри. Бразил никога не бе виждал съдебна палата, която толкова малко да прилича на такава, и това му вдъхна оптимизъм, докато влизаше с папката със случая на Уийд под мишница. Беше девет без пет и за разлика от другите съдилища, занимаващи се с малолетни, тук графикът на заседанията се спазваше много точно.