— Ще се справя — каза Уийд, загледан през прозореца. Сърцето му бе изпълнено с възторг и вълнение.
Тълпите вече се събираха. Предполагаше се, че това може да се окаже най-големият парад от всички досега. Времето бе идеално, около 16-17°С, имаше лек бриз, но нито едно облаче. Зрителите разпъваха одеяла и сгъваеми градински столове, паркираха проходилки и инвалидни колички, а всички, чиито къщи бяха по маршрута на парада, бяха решили, че това е идеалният момент за градинска разпродажба на ненужните си вещи. Полицаите бяха навсякъде, облечени в светлоотразителни жилетки, които наведоха Уийд на мисълта, че никога не е виждал толкова много ограничителни оранжеви пирамидки.
Бразил бе силно разтревожен. Хиляди хора прииждаха да гледат парада, а участниците в него се събираха на паркинга на гимназия „Джордж Уайт“. Ако Смоук имаше някакъв план, Бразил не знаеше как може един тийнейджър да бъде забелязан в тази блъсканица, и то тийнейджър, когото никой, освен Уийд не познава по физиономия.
— Уийд, искам да ми обещаеш нещо — каза Бразил на Уийд, докато той сваляше чинелите от колата. — Нали можеш да познаеш Смоук или някого друг от бандата?
— И?
Уийд бързаше, нетърпеливо поглеждаше към оркестъра, който бе като червено-бяло островче някъде навътре в рояка от цветни униформи, лъскави инструменти, проблясващи саби и палки и веещи се знамена. Балони и знаменца се носеха във въздуха сякаш на безкрайни конци. Строителите бяха облечени като клоуни. Конните полицаи даваха на децата да галят конете. По улиците гърмяха старинни коли.
— Ние сме по-добри от тях — каза Уийд, като гледаше как един оркестър с дрехи като на военноморски кадети репетира марша си. — Виж онзи автобус! Този оркестър е дошъл чак от Чикаго! А там има и един от Ню Йорк!
— Уийд, чу ли какво ти казах? — попита Бразил през отворения си прозорец.
Един маскиран Дядо Коледа се опитваше да организира тълпата. Някаква мажоретка изпусна палката си и тя подскочи няколко пъти, като се търколи надолу по пътя. Хора, облечени като в Дивия запад, показваха малки кончета с цветни венци в гривите. Независимата атлетическа асоциация на инвалидите бе готова да потегли в процесията. Уийд бе замаян.
— Уийд! — Бразил бе готов да изскочи от колата.
— Не се притеснявайте, полицай Бразил — каза Уийд, — ще ви предупредя.
— Как? — На Бразил не му се слушаха празни приказки.
— Ще ударя чинелите с всичка сила и ще ги размахам в момент, когато не би трябвало да ги удрям.
— Не става, Уийд. Как ще те забележа при всичкия шум наоколо?
Уийд се замисли. Лицето му се напрегна, а раменете някак съкрушено се отпуснаха и той тъжно предложи:
— Тогава ще пусна единия чинел. Това не може да не забележите. Разбира се, после вие ще обяснявате защо съм го направил, иначе ще ме изхвърлят от оркестъра.
— Ще пуснеш единия? — Бразил не разбираше нищо.
— Да. Някога да сте виждали как един четирийсетсантиметров чинел се търкаля по улицата?
— Не — призна си Бразил.
— Е, сега ще видите — успокои го Уийд. — Така ще знаете, че неприятностите ще започнат всеки момент.
Лийла Ърхарт вече си имаше неприятности. Лично тя проверяваше дали е готов червеният кадилак кабриолет на комисията по борба с престъпността. Той бе украсен с множество сини панделки, които присъстваха в знака на комисията, но Ърхарт с ужас осъзна, че в украсата няма нито едно цвете.
— Трябва да съответстваме на темата и посланието на парада — каза тя на члена на комисията Ед Блекстоун.
— Мислех, че сините панделки вършат тази работа — отговори й Блекстоун, който бе на осемдесет и две години, но все повтаряше, че възрастта не е важна. — Мислех, че се казва Парад на цветята, защото навсякъде има цветя и не е необходимо да пълним и колата с тях. И без това не е много широка.
Ърхарт не можеше да бъде разубедена и настоя, че седалката до шофьора и по-голямата част от задната седалка трябва да бъдат отрупани с розови и бели азалии. Това сведе броя на членовете на комисията, които могат да се возят в колата и да размахват ръце за поздрав, от три на един.