Изминаха улица „Ийст Грейс“ и стигнаха до мястото, където жителите на града често идваха да се любуват на красивата гледка. От едната страна на урвата беше радиостанция „Дабъл Ю Ар Ви Ей“, а от другата — къщата, в която живееше Хамър, построена в стил „гръцко възраждане от деветнайсети век“ от някакъв тютюнев магнат малко след края на Гражданската война. Хамър обожаваше старинните тухли, извитите корнизи, плоския покрив и гранитната веранда. Къщите със свое собствено минало я очароваха — в който и град да я отвеждаше работата й, Хамър винаги си избираше дом в сърцето му.
Отключи входната врата, изключи алармата, освободи Попай от каишката и набързо направи едно упражнение с кучето, давайки му команди за сядане, лягане и стоене неподвижно, като го награждаваше за всяка изпълнена команда. След разходката и тренировката за добро поведение Хамър остави Попай да си почине и както обикновено, седна в дневната да прегледа вестника и да се полюбува на панорамата от високи сгради с офиси, сградата на щатския конгрес, на медицинския колеж на Вирджиния и на Парка за биотехнологични изследвания към Държавния университет на Вирджиния. Някой бе казал, че Ричмънд се превръща в „град на науките“, място на просветление и процъфтяващо здраве.
Но докато шефката на полицията в града изучаваше сградите и улиците в центъра, тя не можеше да не забележи порутените и опушени стени, ръждясалите трамвайни релси и виадукти, изоставените фабрики и тютюневи складове с боядисани и заковани с дъски прозорци. Знаеше, че в центъра, недалеч от дома й, има пет сгради със самоволно настанили се бездомници и че в южната част на центъра има още две такива. За съжаление, ако човек не обмисляше дипломатично думите си и изричаше неприятни истини, в града щяха да настанат хаос и безредици и това щеше да е още едно доказателство, че гражданската война не е свършила и че Югът продължава да я губи.
Хамър седеше, загледана в града, който сякаш я подканваше да разреши привидно неразрешимите му проблеми. Утринното слънце грееше все по-ярко и тя се зачуди дали няма да ги изненада някой последен студен полъх на зимата. Дали и времето няма да постъпи като всичко останало напоследък — да се окаже последният акт на отчаяние, който да изтрие и малкото останала красота в ужасния й, напрегнат до краен предел живот. Съмненията обсебиха съзнанието й.
Когато сама бе помогнала на съдбата да я доведе в Ричмънд, Хамър бе отказала да си признае, че така може би бяга от собствения си живот. Двамата й сина вече бяха големи и се бяха отчуждили от нея много преди баща им, Сет, да се разболее и да почине предната пролет. Джуди Хамър храбро бе продължила живота си, обгръщайки се с обществените си задължения като с наметало на кръстоносец.
Тя напусна Полицейското управление на Шарлът, където се бе задържала толкова години и бе направила чудесата, издигнали я до шефския пост. Реши, че неин дълг е да отиде в други градове от Юга, където да започне отначало, да изгради всичко наново, да успее. Направи предложение на Националния институт по правосъдието, откъдето й позволиха да си избира проблемни полицейски управления из южните щати, да прекарва по една година във всяко и да обедини всички да си сътрудничат — „един за всички, всички за един“.
Философията на Хамър беше съвсем проста. Не вярваше в правата на полицаите. Знаеше твърде добре, че когато полицаите, инспекторите, лейтенантите и дори шефовете се отцепваха, за да действат самостоятелно, резултатът бе катастрофален. Броят на престъпленията се увеличаваше, а на разкритите от тях — намаляваше. Никой с никого не се разбираше. Гражданите, на които полицията трябваше да служи, пазейки ги от престъпниците, заключваха домовете си, държаха оръжието си заредено, не се интересуваха от съседите си, подиграваха се на полицаите и ги обвиняваха за всичко. Планът на Хамър за положителна промяна бе да се приложи нюйоркският модел за ограничаване на престъпността, известен още като КОМСТАТ, съкращение от компютърна статистика.
Този акроним представляваше просто определение на една идея, която бе много по-сложна от използването на съвременните технологии за проследяване повторяемостта в престъпленията и за набелязване на критичните райони в града. Според КОМСТАТ всеки полицай беше отговорен за всичко. Чинът и постът на полицая вече не можеха да служат за оправдание — на никого не бе позволено да не прояви интерес, да не знае отговора, да каже, че не може да направи нищо по даден въпрос, че по-късно ще провери, че не е чул, че е забравил, че тъкмо се е канел да прочете, че не се чувства добре, че в момента е говорел по телефона или че не е бил дежурен по това време. Всеки понеделник и петък Хамър събираше представителите на всички участъци и подразделения и ги разпъваше на кръст.