Беше имало бурни дискусии дали е оправдано да се допуска Уийд толкова напред и толкова бързо в изучаването на този предмет, след като той очевидно изоставаше значително по всички останали дисциплини. Учителите дълго спориха и поставяха под въпрос зрелостта му и социалната му адаптация. Дори накрая се наложи да се намеси госпожица Лили, директорката, която бе предложила Уийд да посещава някой от курсовете към Държавния университет на Вирджиния или специализирани уроци в Центъра по изкуствата. Но държавата не осигуряваше друг безплатен транспорт на учениците, освен сутрешния и следобедния автобус, които Уийд толкова се притесняваше да не изпусне. Момчето нямаше как да изминава разстоянията до университета или Центъра по изкуствата в средата на деня и от училището решиха да се справят сами.
Между 11:40 и 12:31 Уийд имаше свободен час, плюс време за обяд, и трябваше да се скрие някъде. Не искаше да попадне случайно на Смоук. Чувстваше се отчаян и бе измислил един таен, дързък и много странен план. В 11:39 той влезе в кабинета на госпожа Гранис. Беше много потиснат. Страхуваше се от това, което предстоеше, и по начина, по който госпожа Гранис го погледна, той отгатна, че и тя е усетила, че с него става нещо нередно.
— Как си днес, Уийд? — усмихна му се несигурно тя.
— Чудех се дали ще може да остана да поработя тук през свободния си час? — попита той.
— Разбира се. Върху какво искаш да работиш?
Уийд погледна компютрите в задната част на залата.
— Графични проекти — отвърна той. — Започнал съм нещо.
— Радвам се да го чуя. В тази област има много-много възможности за професионална реализация. Знаеш къде са компактдисковете — продължи тя. — Ще се видим тук за петия час, нали?
— Да, госпожо — отговори Уийд, докато си издърпваше стол и се настаняваше пред един компютър.
Той отвори чекмеджето, където стояха дисковете с графичен софтуер, и избра този, който му бе необходим. Постави диска с „Корел дроу“ в CD-ром устройството и изчака госпожа Гранис да излезе от стаята, за да се свърже с Интернет.
След свободния час беше паузата за обяд, а Уийд нямаше намерение да обядва. Той бързо прекоси коридора до залата на оркестъра, в която нямаше никой, освен Джимбо „Палката“ Слийт, който репетираше солото си на червените барабани.
— Здрасти, Палка! — каза му Уийд.
Палката продължаваше дългото соло, а краката му поддържаха ритъма. Беше затворил очи и по слепоочията му се стичаше пот. Уийд отиде до шкафа и извади пластмасовата кутия на чинелите. Отвори я и нежно повдигна тежките бронзови чинели. Провери кожените каишки, за да се увери, че възлите са стегнати. Пъхна ръце в каишките, докосвайки палеца и показалеца си, и вдигна чинелите под ъгъл, така че ръбът на десния да е по-ниско от левия.
Палката отвори очи и му кимна. Уийд удари левия чинел, отделяйки го от десния, и продължи ударния ритъм, наслаждавайки се на еуфоричния звук, изтръгващ се от ръцете му.
— Давай, приятелче! — насърчи го Палката.
Зазвуча нещо като музикална война между Палката с неговия барабанен ритъм, едновременно пулсиращ, гръмовен и каращ кръвта да закипи, и Уийд, който подскачаше и танцуваше из залата, удряше чинелите, въртеше ги, събираше ги и ги отделяше с рязък звън.
— Давай, давай, така! — Палката се бе отнесъл напълно.
Уийд сякаш ходеше насън, ярките звуци се отделяха от краищата на чинелите — първо оглушително стакато, после по-дълго. Не чу кога е бил звънецът, но видя часовника на стената. Прибра чинелите и се върна в кабинета на госпожа Гранис две минути преди началото на часа. Беше първият, пристигнал в стаята. Тя пишеше на бялата дъска и се обърна да види кой влиза.
— Успя ли да свършиш нещо през свободния час? — попита го тя.
— Да, госпожо — отвърна й Уийд, без да я погледне в очите.
— Бих искала и останалите да са толкова запалени по компютрите, колкото теб. — Тя продължи да пише на дъската. — Ти вече имаш ли любима програма?
— „Кварк Експрес“, „Адоб Илюстрейтър“ и „Фотошоп“.
— Е, усвояваш ги с вроден усет — каза тя, а Уийд си избра място на една от масите и пъхна раницата си под стола.
— Не чак толкова — измърмори той.