— Не — отвърна Флинг. — Не съм учил в тази гимназия.
— Какво? — попита Бразил разсеяно.
— Аз завърших „Хърмитидж“.
— Чакай! — Бразил скочи на крака. — Вирджиния, върни се тук!
— На „Хангъри Роуд“. — Флинг се отдаде на хубавите си спомени. — „Годуин“ не е единственото добро училище в града.
Уест влезе обратно в кабинета, а бледо кафеникавият цвят на костюма й подчертаваше тъмните и очи и червената коса. Тялото й бе далеч по-слабо и стегнато, отколкото тя заслужаваше предвид малкото усилия, с които го поддържаше в добра форма.
— Какво? — попита тя раздразнено.
— Трябва да посетите и „Хърмитидж“. Да поговорите с учениците. — Флинг вече нямаше спиране. — Не може да се отиде само в едно училище. Ами другите?
— В случай че си забравила — каза Бразил на Уест, докато стягаше вързалките на кубинките си — и ти трябва да дойдеш с мен в „Годуин“.
— По дяволите! — спомни си за ангажимента тя.
5.
Автосервизът на Мускрат бе като втори дом за Буба и днес той бе особено благодарен, че е така. Нямаше значение, че полицай Бъджет бе пуснал Буба да си ходи само с едно предупреждение. Буба се чувстваше травмиран. Полицаят го бе нарекъл с различни обидни имена. Бе съживил спомена за старите унижения и обиди и на всичко отгоре бе имал наглостта да изкара, че Буба, а не той, проявява предразсъдъци и предубеденост.
Сервизът на Мускрат се намираше зад тухленото му ранчо и заемаше няколко акра встрани от улица „Клоптън“, между „Мидлотиан“ и „Хъл“. Оградата, отделяща сервиза на Мускрат от съседните сгради, бе направена от железопътни релси, струпани една върху друга като трупи. Навсякъде имаше разхвърляни стари части от коли, пластмасови бутилки от масло и всевъзможни боклуци. Коли, пикапи, фургони и дори една стара пожарна кола, която използваха веднъж годишно за Парада на цветята, бяха паркирани безразборно, докъдето Мускрат или собствениците им бяха успели да ги докарат. Буба спря пред отворената врата на сервиза, изгаси двигателя и слезе от джипа.
Видът на автомобилното царство на Мускрат веднага повдигна духа му. Всъщност сервизът би могъл да мине и за магазин за авточасти, ако повечето от разхвърляните части не бяха ръждясали или пък не бяха от по-отдавнашен етап от еволюцията на автомобилостроенето. Буба заобиколи един стар крик и някаква преса за лагери. Проправи си път между многобройните саксии с цветя, маркучи за поливане, брони, фарове, гюруци, калници, седалки, скупчени дърва за горене и един огромен контейнер, пълен с разни дребни части.
Буба вярваше, макар че рядко говореше за това, че има Бермудски триъгълник за автомобили. Той беше убеден, че колите и камионите, отнесени от наводнения и урагани, или тези, които се броят за откраднати или загубени, в крайна сметка попадат на места като сервиза на Мускрат, където някой се грижи за тях и благодарение на това и други хора имат възможност да пътуват. Буба възнамеряваше да изложи тази си идея в чатрума за автомобилни теми или дори да я изпрати на Мис Самотни части, която списваше колоната за автомобилизъм в местния вестник и която всъщност бе мъж.
— Хей, Скрат! — извика Буба, като затвори вратата на джипа си.
Влезе в сервиза, където в някаква старинна пещ гореше смес от старо автомобилно масло и подпалки.
— Скрат? Къде си, по дяволите? — попита Буба отново.
Мускрат понякога бе почти неоткриваем сред купищата акумулатори, картери, филтри, гресьорки, вериги, въжета за дърпане, маркучи, ауспуси, резервоари, саморъчно направени джъмпери, колела, съединители. Имаше механизъм за повдигане на двигатели, стотици гаечни ключове по американския и по метричния стандарт, клещи, длета, менгемета, дрелки, свещи, метални и гумени чукове, горелки и пружини.
— Пак си под пара, а, Скрат?
— Раздвижвам се да не ме болят ставите. Кво се опитваш да поправиш този път? — Гласът на Мускрат прозвуча приглушено изпод повдигнатия мъркюри „Кугър“, модел 1996.
— Не съм аз, дето само се опитва да поправя.
Мускрат лежеше по гръб под колата. Той се изтърколи изпод нея изневиделица, като някакъв магьосник, облечен в тъмносини работни дрехи и с шапка с козирка.
— Кво разправяш, че съм се опитвал? — попита Мускрат, който бе поне на седемдесет години и имаше загрубели, твърди като камък ръце.
— Предното стъкло пак пропуска — съобщи му Буба. — Ти го поправя миналия път.