— Разбира се — отговори госпожа Гранис ентусиазирано. — Ние сме тръгнали точно за срещата с вас. Аз съм госпожа Гранис, а това е Уийд. Можете просто да ни последвате. Съвсем близо е. Сигурна съм, че всички останали вече са се настанили и ви очакват.
— Какво ще кажеш ти? — попита Бразил Уийд.
— Нищо — отвърна му Уийд.
— Хайде — намеси се Уест. — Сигурна съм, че тук ви учат на много неща.
— Уийд е нашият най-добър художник — каза госпожа Гранис гордо и потупа момчето по рамото.
Уийд се отдръпна от нея, издал напред долната си устна в привидна враждебност, но едва се удържаше да не избухне в сълзи.
— Браво! — каза Бразил. — Кое ти харесва най-много в изобразителното изкуство?
— Всичко — отвърна Уийд.
— Така ли? Занимавате ли си със скулптура?
— Да.
— А графика?
— Да.
— Акварели?
— Тъкмо започваме.
— Папиемаше?
— Лесна работа.
— Импресионизъм? Харесваш ли Сезан, Le Chateau Noir?
— А? — Уийд погледна Бразил. — Какво казахте?
— Сезан. Той е един от любимите ми художници. Трябва да видиш картините му.
— Къде живее?
— Вече никъде.
Уийд се намръщи, като влезе след двамата полицаи и госпожа Гранис в аулата. Залата бе пълна, а учениците извърнаха глави и се зачудиха какво правят Уийд и госпожа Гранис с двамата важни гости. Уийд държеше главата си вирната и вървеше наперено с широките си, провиснали според модата панталони. Двамата с госпожа Гранис седнаха на втория ред, близо до другите учители. Бразил и Уест се качиха на сцената и седнаха на столове зад една масичка. Уест почука по микрофона и той избумтя.
— Чуват ли ме всички? — попита тя.
— Да — чуха се отговори.
— Дори и най-отзад?
— Да.
— Къде ви е пистолетът?
Всички се разсмяха.
— Добре, ще започнем с това — отговори тя. — Какво толкова искате да знаете за пистолетите? Да, аз имам пистолет.
— Какъв?
— Какъвто не харесвам — отговори тя. — Защото не харесвам никакви оръжия. Дори не ми харесва да съм полицай. И знаете ли защо? Защото ми се иска да нямаше нужда от полицаи и пистолети.
Двамата с Бразил говориха около двайсет минути. След това директорката, госпожица Лили, си проправи път до подиума, докато учениците още ръкопляскаха. Бразил се наведе и подаде на госпожица Лили микрофона. Директорката обяви, че желаещите могат да зададат въпроси.
Смоук се бе върнал в училището, след като се бе отбил за малко в „Сиърс“, откъдето открадна десет дистанционни за гаражни врати. Сега се изправи от мястото си в началото на десетия ред.
— Чудех се — заговори той високо и искрено — дали смятате, че някои деца се раждат лоши?
— Мисля, че е така — отвърна полицайката решително.
— Аз не бих желала да смятам, че е така — обади се госпожица Лили.
— Всички бихме искали да не е така — намеси се русият полицай. — Но същественото е, че в крайна сметка всички хора правят своя избор. Никой не принуждава никого да мами на контролното, да краде коли или да пребива хора.
Смоук продължи да стои прав в затъмнената зала, заслушан внимателно, с невинно и замислено изражение. Още не бе свършил.
— Но какво правите, ако някой е наистина лош и нищо не може да го промени? — попита той високо и уверено.
— Ще го приберем, където му е мястото — отговори полицайката категорично.
Учениците се разсмяха.
— Единственото, което можем да правим в такива случаи, е да защитаваме обществото от такива хора — добави русият полицай.
— Не е ли вярно обаче, че генетично лошите хора обикновено са по-умни и затова по-трудно ги залавят? — продължи с въпросите Смоук.
— Зависи кой се опитва да ги залови — каза русият полицай наперено.
Отново се разнесе смях и в този момент се чу звънецът. Смоук се измъкна от аулата пръв, през една странична врата, от която се излизаше направо на паркинга. На устните му заигра жестока усмивка, докато си представяше русия полицай и колежката му с големите цици и как той, Смоук, влиза в директна битка с тях. Тази мисъл го възбуди.
Усещането за сила се надигна в него и се разля по жилите му, докато вървеше към ескорта. Отключи го и седна зад кормилото. Възбудата му нарасна още повече, докато гледаше жълтите училищни автобуси и стотиците ученици, които излизаха от училището весели, оживени и забързани.