— Да — отговори Уийд учтиво.
Вече бяха стигнали „Мидлотиан Търнпайк“ и минаваха улицата край немското училище.
— Знаеш ли какво означава клетва? — попита Смоук.
Сега се държеше нормално и спокойно, сякаш бяха излезли да хапнат по един хамбургер или просто да се помотаят.
— Не — промълви Уийд.
— Говори по-силно, не те чувам.
— Не знам какво означава — каза Уийд малко по-високо.
— Не си ли бил бойскаут?
— Не.
— Ами за да станеш, трябва да положиш клетва. Заклевам се в честта си да правя всичко, което с по силите ми, и така нататък. Това е клетва. Нещо, което обещаваш и ако го нарушиш, ще ти се случи нещо ужасно.
В тази част на „Мидлотиан Пайк“ бе пълно с магазини за авточасти и всичко необходимо за коли и камиони. Имаше един закрит ресторант за бързо хранене и книжарница за порнокасети и списания, пред която бе спряла една-единствена кола. Смоук зави по неасфалтирана странична уличка и прекоси някакъв паркинг с фургони за живеене, мръсните кални дворчета, пред които бяха осеяни с метални столове, саксии и порцеланови фигури. Мършави котки изтърчаваха и уплашено се шмугваха встрани от колата. Тракаха ветропоказатели, а паркираните фургони отразяваха слънчевите лъчи.
Завиха към разбития, буренясал паркинг пред мотела „Саутсайд“, който не работеше от години. Алеята, която водеше към входа му, бе преградена с вериги, външните части на климатиците бяха ръждясали, имаше изпочупени прозорци, от които се развяваха мърляви бели пердета. Хвойните бяха избуяли и обграждаха цели групи стаи, а тревата бе изсъхнала и осеяна с парчета стъкла. Смоук заобиколи мотела и паркира до един контейнер за боклук.
— Спомняш ли си, като минахме оттук миналата седмица? — попита Смоук. — Запомни първото правило — никой не паркира тук. Нали виждаш всички знаци „Влизането забранено“?
— Да — кимна Уийд и се огледа, изплашен.
— Е, ченгетата не наминават насам, но не искам да рискувам. Ако видят колата ти, може да ти създадат проблеми.
Той включи ескорта на скорост и се върна пак отпред, после подкара назад по пътя и спря край някакви фургони. Уийд мълчеше.
— Така, влизам — обясни Смоук, загаси двигателя и извади пистолета си. — Ще дойдеш от друга посока, защото тук живее само бяла измет и може да привлечеш вниманието. Може дори да се обадят на ченгетата.
— И какво да правя после? — попита Уийд, като слезе и се огледа крадешком.
— Можеш да дойдеш откъм „Фаст Трак“, „Джифи Тюн“ или гробището за стари коли, което и да е от тези места, после пресичаш гората и стигаш до мотела — каза Смоук, като напъха пистолета отпред в дънките си и го скри с фланелата си.
Вървеше бързо по черния път, а Уийд куцукаше зад него, доколкото можеше, защото очевидно го болеше. Смоук знаеше, че най-новият му подчинен се чуди дали няма да му пръснат мозъка зад мотела насред пустошта и нарочно го остави да се тормози от тази мисъл. Смоук разбираше добре страха. Чувстваше моментно удовлетворение, когато караше някого да страда. Беше научил това още като малко момче, когато виждаше паника в очите, когато усещаше ужаса в разтуптяното сърце на слабото същество, което изтезаваше до смърт.
Смоук имаше по-добър произход от мнозина. Родителите му бяха уравновесени хора с либерални възгледи, които никога не му се месеха, не се опитваха да го ограничават и не вярваха, че синът им е зъл по природа. Предпочитаха да му разрешават всичко, вместо насила да го вкарват в рамките на благопристойното поведение. Вярваха, че ако са справедливи и имат доверие, децата им ще направят правилния избор. По-големият брат и сестрата на Смоук бяха потвърдили правотата на тази философия. Те получаваха добри оценки в колежа, общуваха със свестни хора и имаха нормални амбиции.
Смоук винаги се бе различавал. По време на безкрайните периоди на наблюдение и срещи с психолози и социални работници в Дърам и в поправителното училище в Бътнър той не се бе оплаквал от семейството си или от нещо, което му се е случило или не. Не бе винил никого за това какъв бе станал, всъщност не искаше да дели заслугите за това с никого. Беше си поставил диагнозата психопат и се бе постарал здравата, за да стане истински психопат. Смоук не се съмняваше, че един ден светът ще научи името му.
В момента Смоук не тормозеше Уийд и той му бе благодарен, готов да изпълни всяка негова дума. Стъпваха по парчета от счупени бутилки и изпотрошени камъни. Макар и само на няколко пресечки разстояние от оживените магистрали и улици, мотелът бе напълно изолиран от няколкото акра гъста гора. Смоук се отправи към голяма плоскост шперплат, подпряна на стената зад един хвойнов храст. Присви очи и се огледа и ослуша. Отмести шперплата настрани и влезе през празната, изкривена алуминиева рамка на някогашна плъзгаща се стъклена врата.