— Добре, скъпа, готова ли си? — попита Смоук, опрял език в ухото на Дивинити.
— Да, захарче.
Тя вяло се протегна назад и извади кутия спринцовки и обикновен химикал еднодневка. Уийд гледаше все по-ужасен как Смоук започна да нагрява една игла на пламъка на свещта, а Дивинити счупи химикала с дъното на бутилката водка. Тя извади писеца на тънкия пълнител и капна една капка мастило на китката си, сякаш проверяваше колко е топло шише с бебешко мляко.
— Готово, захарче — каза тя.
— Домъкни си задника тук! — заповяда Смоук на Уийд.
Уийд се парализира от ужас.
— Какво ще правиш, Смоук? — едва изрече той.
— Трябва да получиш робския си номер, тъпчо.
— Няма нужда. Наистина.
— Разбира се, че има. И ако не си довлечеш жалкия задник тук веднага — потупа той матрака, където седяха двамата с Дивинити, — ще накарам момчетата да те убедят.
Уийд отиде и седна на матрака, където веднага го удари мирисът на мухъл и плесен. Държеше краката си стиснати, обви ръце около коленете си и сви длани на юмруци. Смоук бавно въртеше иглата върху пламъка.
— Протегни си дясната ръка! — заповяда той.
— Нямам нужда от номер. — Уийд се постара да не звучи, сякаш се моли, но знаеше, че не се получава.
— Ако не я протегнеш веднага, ще ти я отсека.
Дивинити наля нова чаша водка и я подаде на Уийд.
— Ето, сладурче, това ще ти помогне. Знам, че не е приятно, но всички сме минали през това — успокои го тя, като му показа показалеца си, на който имаше татуирано 2.
Уийд изпи водката и усети как вътре в него всичко пламна. Главата му се изпразни и той протегна ръка. Изненада се, че успява да понесе драскането с нагорещената до червено игла. Не се разплака. Сякаш нещо в главата му бе изключило болката. Отмести поглед, за да не вижда как Дивинити капе мастило върху раните и го втрива. Уийд трепереше и Смоук два пъти му повтори да не мърда.
— Робският ти номер е пет, глупако — каза Смоук. — Готино, а? Така се класираш в първата десетка — по дяволите, така си даже в първата петица, а? Значи си от почетните Щуки. А от първите Щуки се очаква много, нали така?
— Така е, мамка му!
— Правилно.
— Сладурче, не мърдай. Ще стане чудно — увери го Дивинити.
— Сега ще е инициацията ти, тъпчо — каза Смоук, като заби отново иглата в десния показалец над първото кокалче.
— Ще трябва да ни нарисуваш нещо.
Уийд едва не припадна и Дивинити му каза да се стегне. Тя се смееше, като го тупаше по гърба.
— Веднъж завинаги ще покажем на този град кои сме ние — продължи Смоук, опиянен от алкохола и усещането за собствената си власт. — Имаш бои, нали, тъпо художниче?
Думите на Смоук се завъртяха в главата на Уийд с космическа скорост.
— Той се отряза, Смоук — каза Бийпър. — Кво ще правим с него?
— Точно сега нищо — обясни Смоук. — Но имам задачка за него.
Беше почти осем часът и Вирджиния Уест се зарадва да види, че е станало толкова. Като работеше до късно, не и оставаха сили да се разстройва от неизмитите чинии в мивката, мръсните дрехи по пода, а чистите — струпани по столове и провиснали от разхвърляни закачалки.
Така не се налагаше да чака Бразил да й се обади и да я покани на пица или просто да се поразходят, както правеха в Шарлът. Знаеше от телефонния си секретар, че не се бе обадил нито веднъж, но и защо да го прави? Беше се постарала той да знае, че тя никога не си е вкъщи. Дори и да му хрумнеше да й се обади, това би било безсмислено. Тя бе винаги заета или излязла, не се сещаше или не се интересуваше от него.
Всъщност осем часът бе по-рано от обикновено. Уест предпочиташе да се прибира към десет или единайсет, когато бе прекалено късно да се обажда дори на родителите си във фермата, където напоследък почти не ходеше заради голямото разстояние. Времето се бе превърнало във враг на Уест. Някаква пауза в него отекваше с непоносима празнота и самота, които я бяха накарали да избяга от старинната къща на Парк авеню, където живееше, и да се озове в един квартал на Ричмънд, наречен Ветрилото.
Въпреки че това име не говореше нищо на никого, освен на малцина местни жители, само един бърз поглед към картата изясняваше произхода му. Кварталът се бе разперил на няколко километра в западна посока, старинните улици със странни имена, като Ягода, Слива или Дъбрава, приличаха на спиците на ветрило. Къщите бяха тухлени или каменни, със запомняща се архитектура, скосени покриви с керемиди, цветни стъкла, веранди с орнаменти, сложни парапети, колони и дори куполи. Стиловете варираха от епохата на кралица Ана и неоджорджиански до италиански от миналия век.