Всъщност в компютърната мрежа на КОМСТАТ нямаше иконка с риба, абсолютно никаква, и Уест не можа да измисли никакво обяснение за това участък 219 да е пълен с рибки и да е очертан с проблясващо червено. Тя се протегна към телефона.
8.
Анди Бразил също живееше във Ветрилото, но на улица „Плъм“, в къща с плосък покрив и стряха от обикновени тухли, на редица от къщи, залепени странично една за друга. Водопроводната система и електрическата инсталация бяха много стари, дървените подове скърцаха, а разхвърляните тук-там килимчета бяха вехти и протъркани.
Къщата бе обзаведена от собственичката си, една стара мома на име Руби Синк, бизнесдама с нюх и много дейна натура. Беше сред първите хора в града, които научиха за пристигането на екипа от Ню Йорк, и веднага съобрази, че ще им трябват квартири. По някаква случайност тя имаше един свободен апартамент, който се опитваше да даде под наем от месеци. Бразил бе приел предложението й и бе наел къщата още преди да я види.
Като Уест, впоследствие и той съжали за избора си на жилище. Беше се уловил в съвсем елементарен капан. Мис Синк бе богата, самотна, ексцентрична и изключително приказлива. Отбиваше се да го навести по всяко време, привидно за да провери състоянието на миниатюрната градинка пред къщата, за да види какво има за ремонтиране или за да донесе на Бразил курабийки или бананов сладкиш и да го разпита как вървят работата и животът му.
Бразил изкачи стъпалата към верандата и забеляза, че на вратата е подпрян някакъв пакет. Разпозна забързания почерк на мис Синк върху кафявата опаковъчна хартия и това му подейства потискащо. Беше късно. Чувстваше се изтощен. Не бе вечерял. Не бе ходил да пазарува от седмици. Последното, от което имаше нужда, бе пак някой от сладкишите или бисквитите на мис Синк, които неизменно биваха последвани от посещение или обаждане от нейна страна.
— Прибрах се — извика той раздразнен на празната къща и хвърли ключовете си на стола. — Какво има за вечеря?
Отвърна му капещият кран в банята за гости в дъното на тъмния коридор. Бразил започна да разкопчава униформената си риза и тръгна към спалнята, която бе на първия стаж и в която едва се побираха двойното легло и двете шкафчета.
Разкопча кобура, извади деветмилиметровия „Зиг Зауер“ и го остави на нощното шкафче. Свали колана от униформата, кубинките, панталоните и олекотената бронирана жилетка. Разтри схванатия си кръст и тръгна към кухнята само по чорапи, боксерки и тениска. Беше превърнал трапезарията в кабинет и като мина оттам, спря, шокиран от това, което видя на екрана на компютъра си.
— Божичко! — възкликна той, издърпа един стол и постави ръце на клавиатурата.
На монитора му светеше полицейската карта на града. Участък 219 бе пълен с малки сини рибки и бе очертан с примигващо червено. Този участък от втори район бе между „Чепънхам Паркуей“ на запад. „Джанки Роуд“ на север, железопътни линии на изток и „Мидлотиан Търнпайк“ на юг. Първото, което хрумна на Бразил, бе, че в този район се е случило някакво ужасно произшествие, след като той си бе тръгнал от работа преди двайсет минути. Може би там имаше някакъв бунт, бомбена заплаха, преобърнат камион с отровни химически вещества или сигнал за приближаващ ураган.
Той отиде до телефона и набра централата. Отговори му диспечер Пати Пасман.
— Тук единайсет — съобщи рязко Бразил. — Нещо значимо да става в южните райони, по-специално в 219-и участък?
— Тук е отбелязано, че дежурството ви е свършило в 19:24 — установи Пасман.
— Знам — отвърна Бразил.
— Тогава защо питате за 219? Правите външно наблюдение ли?
— Десет-10 — отговори й Бразил с кода за отрицание. — Става ли нещо в 219?
— Десет-10 — каза Пасман на фона на пращенето от други радиостанции.
— Като ме попитахте за външното наблюдение, си помислих, че нещо става — настоя Бразил, който осъзна, че няма нужда да използва кодовете, когато говори по телефона.
— Десет-10, единайсети — отвърна Пасман, която вече не можеше да говори до друг начин, освен с кодове. — Десет-12 — нареди му тя да изчака. — Десет-10 — обади се отново. — Нищо 10–18. — Което означаваше, не няма нищо спешно.
— А нещо изобщо? — не се предаваше Бразил.
— Колко пъти 10-9? — Тя започваше да нервничи, че я кара да повтаря.