— Госпожо началник? Какво се канехте да ми кажете, когато ми се обадихте първия път? — напомни й Уест.
— О, да, вярно.
Хамър трескаво се опита да си спомни защо се бе обадила на Уест, когато бе попаднала на чуждия разговор. Закрачи отново, а Попай пак я последва.
— О, спомних си. Вече получаваме отзиви за новата ни страница в Интернет — обясни Хамър, доволна. — Откакто Анди написа онази статия във вестника.
— Това ме притеснява — отвърна й Уест. — Мисля, че трябваше да направим някои превантивни промени.
— Всичко ще е наред.
— И какви са отзивите?
— Оплакват се — отговори Хамър.
— Не може да бъде!
— Не бъди цинична, Вирджиния.
— А някакви коментари по повод думите му за ескалиращата младежка престъпност. За — как го бе нарекъл — манталитета на Ричмъндските банди? За отчаяната нужда от радикални реформи в отношението на правосъдието към малолетните престъпници?
Хамър не бе пропуснала да забележи, че винаги когато станеше дума за Бразил, тонът на Уест ставаше прекалено рязък. Хамър се досещаше, че Уест е наранена. Долавяше някаква тъга и у Бразил, очите му не грееха, както обикновено, вдъхновението му, което го открояваше толкова силно от останалите, сега бе залиняло.
— Телефоните започнаха да звънят непрестанно в минутата, когато вестниците са се озовали в ръцете на читателите — продължи Хамър. — Все пак раздвижваме инертността. А точно такава е целта ни тук.
Хамър остави телефона. Взе вестника със статията на Бразил от масичката за кафе и отново я зачете:
… През изминалата седмица тийнейджърите в нашия град са извършили поне седемнайсет коравосърдечни престъпления, сред които изнасилвания, въоръжени грабежи и жестоки побои. В единайсет от тези привидно безразборни прояви на насилие извършителите нямат навършени дори петнайсет години. Откъде се научават децата да мразят и нараняват по този начин? Не само от филмите и видеоигрите, но и един от друг. Проблем с младежките банди съществува и нека си кажем истината в очите: децата, които извършват престъпления като възрастни, вече не са деца…
— Предполагам, че популярността ми се е сринала още по-ниско — каза Хамър на Попай. — Имаш нужда от една баня. Какво ще кажеш за малко от онзи хубав крем шампоан?
Черно-бялата козина на Попай приличаше на красив смокинг, но космите й бяха съвсем къси, а бледата й нежна кожа бе много чувствителна и лесно се пресушаваше и разраняваше.
Попай обичаше, когато на всеки няколко седмици собственичката й я слагаше в мивката, пълна с топла вода, и я насапунисваше с лечебния анти себореен балсам „Нусолт“, след което внимателно стъркваше подхранващата пяна с овесени ядки и прамоксин точно в продължение на седем минути, както гласяха инструкциите. Попай обожаваше собственичката си. Сега се изправи на задните си крака и подуши коляното й.
— Струва ми се, че трябва да отложим банята, защото ще закъснея — въздъхна Хамър и се наведе към Попай. — Май не трябваше въобще да я споменавам, а?
Попай близна лицето на господарката си и изпита съжаление. Знаеше, че стопанката й не иска да си признае мъката и вината, които изпитва заради внезапната смърт на съпруга си. Не че Попай бе познавала Сет, но бе чувала името му и бе виждала негови снимки. Попай не можеше да си представи господарката й да е омъжена за мързелив, богат, дебел, хленчещ безделник, който само яде, гледа телевизия и се грижи за градината.
Попай бе доволна, че Сет го няма. Боготвореше стопанката си. Попай си мечтаеше да може да направи нещо, с което да успокои тази храбра, мила жена, която я бе спасила да не остане на улицата или да попадне в някое семейство с жестоки деца.
— Добре. — Господарката й стана. — Трябва да се приготвям.
Хамър си взе набързо душ. Уви се в халата си и влезе в дрешника, колебаейки се какво да облече. Добре разбираше значението на дрехите, колите, офис обзавеждането, бижутата и храната на деловите обеди и вечери. Някои дни изискваха перли и поли, други — строги костюми. Цветове, стилове, материи, яки и ревери, щампирани и едноцветни материи, джобове и плисета, часовници, обици, парфюми — всичко имаше значение, дори това дали ще си поръча риба или пиле.
Побутна закачалките, размишлявайки и представяйки си как ще изглежда с една или друга дреха, като се осланяше на интуицията си. Накрая се спря на тъмносин костюм с панталон с джобове и маншети. Към него подбра ниски черни кожени обувки с вързалки, колан от същата кожа и памучна риза на бяло и синьо райе с френски маншети. Изрови от кутията с бижутата си семпли златни обици и часовника си от неръждаема стомана, марка „Брайтлинг“.