Кървавата следа започваше от долината, където бе станала касапницата, и продължаваше по планинската пътечка чак до входа на пещерата. Огромно количество кръв. Изгубиш ли толкова кръв, никога вече няма да се надигнеш. Този обаче някак си бе успял да го стори. Никой не го беше превързал. Наоколо не се виждаха ничии други следи. Съдейки по това, което виждахме, този човек беше тичал с кървящите си рани, а после беше паднал по корем на земята — зловещият отпечатък от лицето му така и си беше останал в пясъка. Незнайно как обаче той мито се беше задушил, нито бе умрял от кръвозагуба; просто си беше полежал немного, след което очевидно се беше изправил, продължавайки да върви. Новите следи се различаваха от старите. Бяха по-дълбоки и разположени по-близо една от друга. Раненият явно бе тътрил десния си крак, за което свидетелстваше и изгубената му обувка — висока маратонка „Найк“. Когато се вгледахме по-внимателно, забелязахме на пясъка някакви капки, които определено не бяха от кръв. Във всеки случай, не и човешка. Нещо като черна лепкава слуз, покрита с коричка. Никой от нас не знаеше какво е това. Тези странни петънца и кървавата диря ни отведоха до пещерата.
Очаквахме да ни посрещнат със стрелба, ала нищо подобно не се случи. Всъщност не ни посрещнаха по никакъв начин. Входът беше неохраняем и нищо не препречваше пътя ни. Вътре в тунела се натъкнахме на множество трупове — по всяка вероятност принадлежащи на хора, натъкнали се на собствените си минирани капани. Явно са се опитвали… да избягат… да се измъкнат навън.
По-навътре, в първото помещение, се натъкнахме на първото доказателство за ожесточена престрелка. Всъщност беше стреляно само от едната страна, понеже единствено отсрещната стена на пещерата бе направена на решето от куршумите. Самите стрелци лежаха на земята. Ръцете, краката и костите им бяха раздробени и изгризани… Някои продължаваха да стискат оръжията си; никога няма да забравя стария „Макаров“, който една изтръгната от рамото ръка продължаваше да стиска. Когато се вгледах по-отблизо, забелязах, че й липсва един пръст. Открих го в другия край на залата — до тялото на един невъоръжен мъж, прострелян поне стотина пъти, съдейки по многобройните му рани. Част от куршумите бяха отнесли горната част на главата му. Липсващият пръст стърчеше между зъбите му.
Във всяко от помещенията заварвахме сходна картина. Импровизираните барикади бяха срутени, а оръжията — разхвърляни навсякъде. Открихме и още трупове — рядко цели, най-често на късове… Тези, по които не се виждаха белези от ухапвания, бяха умрели от куршум в главата. Пред очите ни се откриваха смразяващи гледки — плът, окървавена и недосдъвкана плът, която се подаваше от устите и разпорените стомаси… След като проучихме внимателно кървавите дири, разпилените гилзи и дупките от куршуми по стените, стигнахме до извода, че касапницата е започнала в онази част на пещерата, която изпълняваше функциите на медицински кабинет или по-скоро военнополеви лазарет.
Там се натъкнахме на няколко койки, до една плувнали в кръв. В дъното на помещението се валяше обезглавеният труп на някакъв… лекар, предполагам… който лежеше до една койка с мръсни чаршафи, съдрани дрехи и стара, доста износена лява маратонка. Беше „Найк“ — от високите.
Последният проход, който проверихме, беше полусрутен от експлозията на минираните капани. От варовика стърчеше ръка. И все още мърдаше. Реагирах инстинктивно — наведох се напред, сграбчих протягащата се длан и моментално почувствах как пръстите й стискат моите. Толкова силно, че за малко да ги счупят. Тогава се опомних и ми се прииска да се отдръпна, ала ръката не ме пускаше. Задърпах по-силно, забивайки пети в земята за допълнителна опора. И ето какво се случи. Първо се показа цялата му ръка… после главата му… разкъсаното лице… изпъкналите очи и сивите устни… после другата ръка… раменете… Залитнах назад и горната половина от тялото на съществото се наклони застрашително към мен. За щастие от кръста надолу все още бе приклещено от каменните отломки, а остатъците от вътрешностите му удържаха торса му цял. То се извиваше, продължаваше да ме стиска в стоманената си хватка и се мъчеше да доближи ръката ми към устата си. Протегнах се за пистолета си.
Куршумът навлезе под ъгъл под брадичката му и отнесе темето му, разпилявайки мозъка му по сводестия таван на пещерата. По това време бях съвсем сам в тунела. Единственият свидетел на случилото се…